Пустинното копие - Страница 249

К оглавлению

249

* * *

Гласът на Рена беше прегракнал от крещене, когато мъглата се процеди обратно от почвата и започна да заема формата на Арлен. Тя се засмя през сълзи и едва не се задави. Сякаш само преди миг бе приела, че е изядрен, а сега изведнъж всички демони в околността бяха мъртви и насред зловещо тихата нощ тя и Арлен се вгледаха един в друг. Магията, която мисловният демон ѝ бе предал, беше силна и Рена усещаше сетивата си по-живи от всякога. Всъщност пращеше от енергия, а сърцето ѝ биеше като джембето на жонгльор. Арлен сияеше толкова силно, че я заболяха очите, докато го гледаше.

– Танцьор – изпъшка изведнъж Арлен и разпръсна мълчанието.

Той изтича до коня си.

– Счупил е мно’о кости – каза тъжно Рена. – Повече няма да тича, дори да оцелее. Баща ми би рекъл да го убием.

– Да върви по ядроните всичко, което баща ти би направил! – изръмжа Арлен.

Рена усети болката му като шамар в лицето и в този миг разбра колко много обичаше той коня си. Тя знаеше какво е животно да бъде единственият ти приятел на света. Тя се надяваше той да я заобича поне наполовина колкото коня си.

– Раните са спрели да кървят – отбеляза тя. – Тря’а да е отнел няк’ва магия от онзи променящ се демон, преди да са го ударили.

– Мимик – каза Арлен. – Наричат се мимици.

– Отде знаеш? – попита Рена.

– Научих доста, като докоснах ума на ядронския княз – отвърна Арлен.

Пресегна се и хвана един от счупените крака на жребеца, след което изправи костите. Задържа ги на място с едната си мощна ръка, а с другата изписа защита във въздуха.

Изпъшка от болка, но защитата лумна и костите се съединиха пред очите ѝ. Арлен се погрижи за раните на коня една по една, но докато дишането на Здрачен танцьор се успокояваше, на Арлен му ставаше все по-трудно да си поема дъх. Магията му, която само преди миг светеше ярко, сега бързо заглъхваше. Вече беше по-слаба, отколкото Рена я бе виждала някога.

Тя докосна рамото му и усети остра болка, щом част от нейната магия се преля у него. Той вдиша изведнъж и я погледна.

– Достатъчно – прошепна му тя и той кимна.

* * *

Защитения погледна Рена и изпита дълбока вина.

– Извинявай, Рен – рече той.

Рена го погледна любопитно.

– За какво?

– Като малък ти обърнах гръб и те оставих на Харл, за да ходя да гоня демоните – каза той. – А тази нощ го направих отново.

Но Рена поклати глава.

– Почувствах оня демон в главата си. Усетих го как се плъзва в мен, по-гадно, отколкото баща ми някога би могъл. Беше същинско зло, право от Ядрото. Смъртта на този демон струва повече от хиляда Рени Танър.

Защитения се пресегна и докосна бузата ѝ, но погледът му бе неразгадаем.

– И аз така си мислех – каза той, – но вече не съм толкова сигурен.

– Няма да си върна обещанието назад – заяви Рена. – Ако това е твоят живот, аз искам да ти помагам в него така, както се очаква от една истинска съпруга. Няма значение как.

Утрото наближаваше и Ядрото все още приканваше Защите-ния, но зовът му беше далечен и можеше лесно да се пренебрегне. Заради нея. Защото с Рена той най-накрая си спомни кой е. Думите излязоха с лекота от устата му.

– Аз, Арлен Бейлс, обещавам себе си на теб, Рена Танър.


249