Пустинното копие - Страница 27

Той бе уловил алагай.

Други воини бяха отрязали крилете на въздушния демон и го бяха приковали с колове за земята в защитен кръг, където щеше да изчака зората. Но Джардир беше този, който го бе свалил на земята, и всички знаеха това. Забелязваше го в изумените пог-леди на останалите ний’шаруми и в неохотното уважение на дал’шарумите. Дори даматите го наблюдаваха, когато сметнеха, че никой не ги вижда.

На четвъртия ден Джардир, прималял от глад, отиде при опашката за каша. Съмняваше се, че би имал силата да се бие дори с най-слабото момче, но изпъна назад рамене и се отправи към обичайното си място в началото на редицата. Останалите се отдръпнаха, свели погледи от уважение.

Тъкмо подаде паницата си, когато Керан го хвана за ръката.

– Никаква каша за теб днес – каза офицерът. – Идвай с мен.

Джардир се почувства, сякаш някакъв пясъчен демон се опитваше да си продере път през стомаха му, но не се оплака. Подаде паницата си на друго момче и последва офицера през лагера.

Към шатрата на Каджи.

Джардир пребледня. Не можеше да бъде.

– От триста години насам нито едно момче на твоята възраст не е влизало в шатрата на воините – рече Керан, сякаш му бе прочел мислите. – Смятам, че си прекалено млад и че това може да доведе до твоя край, което ще бъде огромна загуба за каджи, но законът си е закон. Когато едно момче улови първия си демон от стената, то бива привикано за алагай’шарак.

Те влязоха в палатката и десетки фигури в черни одежди се обърнаха, за да го огледат, преди да се върнат към храната си. Обслужваха ги жени, но не такива, каквито Джардир бе виждал досега, покрити от глава до пети с дебело черно сукно. Булата на тези жени бяха ефирни и пъстроцветни – прозрачни одежди, следващи плътно меките им извивки. Ръцете и коремите им бяха голи, окичени единствено с бижута, а дълги цепки отстрани на шалварите им разкриваха гладките им крака.

Джардир усети как кръвта се влива в лицето му при гледката, но сякаш никой друг не виждаше нищо нередно. Един от воините погледна за миг жената, която му сервираше, остави кебапа си и я преметна през рамо. Тя се кискаше, докато той я отнасяше към заградена със завеси стая, пълна с ярки възглавници.

– И ти ще имаш право на това, ако оцелееш тази нощ – уведоми го Керан. – Каджи се нуждаят от повече воини. Дълг на мъжете е да ги осигурят. Ако се справиш добре, ще заслужиш жена, която да ти гледа дома, но дълг на всички дал’шаруми е да оплождат дживах’шарумите на племето си.

Джардир се развълнува при вида на толкова много жени в оскъдни дрехи и огледа младите лица, почти сигурен, че ще намери сестрите си сред тях. Остана безмълвен, когато офицерът го заведе при възглавница на широката маса.

На нея имаше повече храна, отколкото бе виждал в живота си. Фурми, стафиди, ориз и пикантно агне на шиш. Кускус и димящи меса, увити в лозов лист. Стомахът му се преобърна, притиснат между глада и страстта.

– Нахрани се добре и си почини – посъветва го Керан. – Тази нощ ще застанеш до истински мъже.

Той тупна Джардир по гърба и напусна шатрата.

Джардир посегна нерешително към шиш с месо, но една ръка му го отмъкна скорострелно. Той погледна виновника и видя, че това е Хасик, вперил поглед в него.

– Оная нощ ти излезе късмета, мишок – заяде се Хасик. – Днес се моли на Еверам, че ще ти е нужно доста повече от късмет, за да оцелееш една нощ в Лабиринта.

* * *

Джардир отиде с останалите воини в Шарик Хора, за да ги благословят дамаджите преди битката тази нощ. Никога досега не бе влизал в храма от кости на герои и гледката надмина всичките му очаквания.

Всичко в Шарик Хора бе изградено от избелените и лакирани кости на дал’шаруми, загинали в алагай’шарак. Дванайсетте стола на дамаджите върху големия олтар се крепяха на кости от прасци и почиваха върху ходилата на воини. Подпорите за ръце някога бяха носили копия и щитове във войната срещу демонския род. Седалките бяха от полирани ребра, помещавали едно време сърцата на герои. Облегалки от гръбначни стълбове, които някога бяха вървели изправени в нощта. Облегалките за глава бяха от черепите на мъже, които сега седяха до Еверам в Рая. Дванайсетте седалки обикаляха трона на Андраха, изграден от черепите на кай’шаруми, предвождали другите в алагай’шарак.

От тавана висяха десетки грамадни полилеи, направени от стотици черепи и гръбначни стълбове. Кости съставяха стотици пейки, където се молеха поклонниците. Олтарът. Потирите. Стените. Грамадният свод. Безброй воини бяха защитавали този храм с плътта си и го бяха изградили с костите си.

Масивният неф беше кръгъл, а стените му бяха осеяни със стотици малки ниши, в които се намираха цели скелети върху костени пиедестали. Те бяха на Шарум Ка, Първите воини на града.

Кай’шарумите раздаваха под взора на даматите заповеди на вои-ните от своите племена, но след залез слънце Шарум Ка, назначен от Андраха, нареждаше на кай’шарумите. Сегашният Шарум Ка беше от каджи като Джардир – факт, който го изпълваше с огромна гордост.

Ръцете на Джардир трепереха, докато той поглъщаше всичко с очи. Целият храм тътнеше от чест и слава. Баща му, загинал в нападение от маджах, а не в алагай’шарак, не беше увековечен тук, но Джардир си мечтаеше един ден да добави своите собствени кости на това свещено място и да донесе чест на баща си, а саможертвата му да се помни дълго след смъртта му. За момчето нямаше по-голяма чест от това да се слее в земния и в отвъдния свят с онези, които бяха дали живота си преди него, и с онези, които щяха да се родят и да се пожертват едва след векове.