Пустинното копие - Страница 10

– Както повелява Еверам – преведе Джардир.

Това бе често срещан израз в Красия. Иневера кимна.

– Ахман – представи се Джардир, – син на Хошкамин.

Момичето кимна, сякаш бе чуло нещо наистина важно, но в очите ѝ личеше закачливост.

* * *

– Силен е и вече може да се върне на тренировки – каза дама’тингата на Керан на другия ден, – но ще трябва да се храни редовно и ако ръката му пострада отново, преди да сваля превръзките, ще държа вас отговорен.

Офицерът се поклони.

– Ще се съобразим с волята на дама’тингата.

Джардир получи паницата си и го пуснаха да се нареди най-отпред на опашката. Никое друго момче, дори Хасик, не посмя да се възпротиви на решението, но Джардир усещаше недоволните им погледи на гърба си. Той би предпочел да се бие за храната си дори с гипсирана ръка, вместо да търпи тези вторачени погледи, но дама’тингата бе дала заповед. Ако не ядеше по своя воля, офицерите щяха да му натъпчат кашата в гърлото.

– Ще се оправиш ли? – попита Абан, докато хапваха на обичайното си място.

Джардир кимна.

– Костите стават по-силни, след като ги счупиш.

– Аз бих предпочел да не изпробвам това – каза Абан.

Джардир сви рамене.

– Поне утре започва Последната четвърт – продължи Абан. – Ще можеш да се прибереш за няколко дни.

Джардир погледна гипса и се почувства дълбоко засрамен. Нямаше начин да го скрие от майка си и сестрите си. Беше прекарал толкова кратко време в шараджа, а вече ги бе опозорил.

* * *

Последната четвърт беше тридневният период преди новолунието, когато според поверието Ний беше в стихията си. През това време момчетата в Хану Паш си отиваха вкъщи при семейс-твата си, за да могат бащите им да видят своите и да си припомнят за какво се борят в нощта.

Но бащата на Джардир беше починал, а и момчето се съмняваше, че щеше да изпълни сърцето на баща си с гордост, дори да бе сред живите. Когато се прибра, майка му Кадживах не отвори дума за ръката му, но по-малките сестри на Джардир не проявиха същата сдържаност.

Джардир бе свикнал да живее само по бидо и сандали сред останалите ний’шаруми. Сред сестрите си, всяка от които бе покрита от глава до пети в жълто-кафява роба, разкриваща единствено ръцете и лицата им, той се почувства гол, а нямаше и начин да скрие гипса си.

– Какво се е случило с ръката ти? – попита най-малката му сестра Ханя веднага щом той пристигна.

– Счупих я на тренировка – отвърна Джардир.

– Как? – попита Имисандре, най-голямата от сестрите, с която Джардир бе най-близък. Тя положи длан на здравата му ръка.

Този състрадателен жест, някога представлявал балсам за душата на Джардир, сега усили десетократно срама му. Той дръпна ръката си.

– Счупи се по време на тренировка по шарусахк. Няма ѝ нищо.

– Колко момчета бяха нужни? – попита Ханя и Джардир се сети за онзи път, когато бе набил две по-големи момчета на пазара, след като едното ѝ се беше подиграло. – Обзалагам се, че са били поне десет.

Джардир се намръщи.

– Едно – сопна ѝ се той.

Хошвах, средната му сестра, поклати глава.

– Трябва да е бил три метра висок.

На Джардир му се щеше да изкрещи.

– Стига сте тормозили брат си! – сряза ги Кадживах. – Пригответе му място на масата и го оставете на мира.

Ханя взе сандалите на Джардир, а Имисандре издърпа пейката към главното място на масата. Нямаше възглавници, но тя постла върху дървото чиста кърпа, където да седне. След месец седене на пода в шараджа дори това му се струваше като разкош. Хошвах бързо разнасяше нащърбените глинени паници, които Кадживах пълнеше от врящото гърне.

Семейството на Джардир вечеряше най-често с обикновен кус-кус, но Кадживах спестяваше от помощите си и на Последната четвърт винаги добавяше зеленчуци и подправки. На този първи ден, когато се прибра вкъщи от Хану Паш, Джардир намери в паницата си дори няколко твърди парченца месо от неопределен източник. Толкова храна не беше виждал от доста време, а още по-малко такава, която да лъха на майчина обич, но Джардир осъзна, че няма апетит, особено след като видя, че в паниците на майка му и сестрите му парченцата месо липсваха. Той се насили да изя-де храната, за да не обиди майка си, ала самият факт, че ядеше с лявата, а не с дясната си ръка, само подсили срама му.

След вечеря те се молеха като едно семейство, докато не чуха призива от минаретата на Шарик Хора, който оповестяваше падането на мрака. Според евджахския закон след този призив всички жени и деца трябваше да се скрият под земята.

Дори скромната колиба на Кадживах имаше преградено и защитено мазе, свързано с Подградието – необятна мрежа от тунели, които водеха към всички точки на Пустинното копие в случай на пробив.

– Слизайте долу – подкани Кадживах сестрите му. – Аз ще си поговоря насаме с брат ви. – Момичетата изпълниха заръката ѝ и Кадживах махна на Джардир да дойде в ъгъла, където висяха копието и щитът на баща му.

Както винаги, оръжията сякаш го гледаха отвисоко и го преценяваха. Джардир усети цялата тежест на гипса си, но имаше и друго, което му тежеше дори повече. Той погледна майка си.

– Дама Кхеват каза, че татко не е умрял с чест – рече Джардир.

– Значи Дама Кхеват не е познавал баща ти така, както аз го познавах – отвърна Кадживах. – Той не изричаше лъжа и никога не ми е посягал, дори след като му родих три дъщери една след друга. Даряваше ме с деца и слагаше месо в стомасите ни.

Тя погледна Джардир в очите.

– В тези неща има толкова чест, колкото в избиването на алагаи. Повтори си това на слънчева светлина и го запомни.