Пустинното копие - Страница 105

К оглавлению

105

Изведнъж демонът пропищя и се блъсна в защитите. Магията лумна с толкова ярка светлина, която влезе през процепите между дъските и освети нужника отвътре. Рена изпищя така силно, че се почувства, сякаш гърлото ѝ ще се пръсне.

Защитите удържаха, но демонът не се спря. Чу се пляскане на кожести криле и от покрива дойде ново магическо припламване. Целият нужник се разтресе от удара и Рена изкрещя отново, а по нея се посипаха разместени от сблъсъка прахоляк и кал.

Въздушният демон не спираше да опитва, пищейки гневно срещу плячката, която бе толкова близо и същевременно толкова далече. Защитите всеки път отблъскваха демона, но тласъците разтърсваха нужника и старите дъски се противяха, скърцайки. Колко удара можеха да издържат?

Накрая ядронът се отказа. Рена чу плясъка на криле и заглъхващите му писъци, докато демонът се понасяше в друга посока, за да търси по-лесна плячка.

Но изпитанието не свърши тук. Не след дълго всички ядрони на двора доловиха миризмата ѝ. Тя търпеше проблясъците на магията, докато огнените демони драскаха по дъските с малките си нокти, като в същия момент зъзнеше от студения въздух, в който се превръщаше огнената им плюнка заради защитите. По-ужасни бяха дървесните демони, които бързо прогониха останалите и така заблъскаха по защитите, че при всеки удар се разтърсваше цялата постройка. Рена усещаше всяко магическо припламване почти физически, а накрая се отпусна на пода, сви се на кълбо и зарида неудържимо.

Това сякаш продължаваше безкрайно дълго. След само Създател знае колко часа, Рена осъзна, че се моли защитите да пропаднат – както със сигурност щеше да стане преди края на нощта, – само и само да се сложи край на това. Ако можеше да събере силите да се изправи, сама би им отворила вратата да влязат.

Мина цяла вечност и Рена разбра, че вече няма сили дори да плаче. Лумтящата магия, писъците в нощта, смрадта от бъчвата за отпадъци, всичко това избледняваше, докато тя потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в първобитен страх, който бе така могъщ, че всички подрбности изчезваха.

Лежеше свита на кълбо, всеки неин мускул беше стегнат, а сълзите течаха безшумно от широко отворените ѝ очи, втренчени в мрака. Дъхът ѝ излизаше на пресекулки, а сърцето ѝ бе като птиче крилце. Ноктите ѝ дълбаеха в дъските по пода, без мисъл за кървенето и трънчетата в кожата ѝ.

Дори не забеляза, когато звуците и проблясъците спряха и демоните се върнаха в Ядрото.

Чу се тъпият удар от вдигащото се външно резе, но Рена не реагира, докато вратата не се отвори широко и не пусна ослепителната светлина на грейналото слънце. След часове взиране в тъмнината, слънцето запари на очите ѝ и откъсна съзнанието ѝ от липсата му. Тя вдиша дълбоко и се изправи скорострелно, закри очи с ръка и закрещя, докато не бе опряна към задната стена на нужника.

Харл я прегърна и поглади косата ѝ.

– Няма, няма, момиче – прошепна той, докато милваше косата ѝ. – Това ме нарани толкова, колкото и теб.

Той я притисна към себе си силно, но нежно, и залюшка наляво-надясно хлипащата си дъщеря.

– Точно така, момиче – продължи той. – Добре си поплачи. Изкарай си всичко.

Тя така и направи – държеше го здраво, докато се тресеше от мъка, и накрая се успокои.

– Мислиш ли, че сега можеш да ме уважаваш? – попита Харл, след като спокойствието ѝ се позавърна. – Не ми се ще пак да ми се налага да го правя.

Рена закима с готовност.

– Обещавам, татко. – гласът ѝ бе загрубял от пищенето.

– Добро момиче – каза Харл, вдигна я на ръце и я пренесе в къщата. Сложи я на собственото ѝ легло и ѝ направи горещ бульон. Поднесе ѝ обяд и вечеря на дъска, която Рена лесно можеше да положи в скута си. Тя го виждаше да готви за пръв път в живота си, но храната беше топла и хубава, засищаща.

– Поспи си утре – каза той същата нощ. – Почини си и следобеда вече ще си свежа като краставичка.

Рена наистина се почувства по-добре на другия ден, а на следващия дори още по-добре. Харл не я посещаваше през нощта, а през деня не я пришпорваше в работата. Мина време и стана ясно, че Коуби няма да се върне. И без това няма смисъл, мислеше си Рена.

Понякога, докато вършеше домашните си задължения, тя си спомняше внезапните проблясвания от нощта в нужника, но бързо ги прогонваше от ума си. Всичко свърши, а тя вече щеше да бъде добра дъщеря и нямаше нужда да се страхува, че ще се върне там.


Петнайсета глава
ИСТОРИЯТА НА МАРИК


333 СЗ ЗИМА

Тълпата се беше насъбрала около колибата на Лийша рано вечерта, докато небето все още бе изпълнено с лилаво и оранжево. Първо бяха само Дарси, Вика и чирачките им, а после се присъединиха Гаред и останалите дървари, нарамили защитените си брадви, както и Ърни и другите защитници в Хралупата заедно с чираците им. Роджър и Бен стъклодухачът пристигнаха малко по-късно. Прииждаха още и още, докато дворът не се напълни с народ, повече, отколкото Лийша можеше да си мечтае да приюти за вечерта. Някои си бяха донесли палатки, за да пренощуват там след урока.

Много от посетителите започнаха да нервничат, щом слънцето залезе, но имаха доверие на Лийша и силата на защитите ѝ. Фенери осветяваха каменната маса в средата на събора.

Падна пълен мрак и няколко мъгляви фигури се просмукаха от земята, но веднага щом се материализираха ядроните побягнаха. Бяха се научили, че защитите на Лийша не им действат само като проста преграда.

Скоро след това пристигна Защитения, който вървеше до черния си жребец. На гърба на коня бяха преметнати труповете на няколко демона.

105