Пустинното копие - Страница 104

104

– Коуби! – извика Рена, дотича при него и го хвана в ръцете си, докато той се опитваше да се изправи.

– Усетих, че нещо ста’а, момиче, кат’ те видях да цивриш зарад’ котките – каза Харл. – Да не мислиш, че баща ти е нек’ъв идиот?

– Не ме интересува! – извика Рена. – Ние с Коуби сме влюбени и аз си тръгвам заедно с него!

– Ядроните да ме вземат, ако стане – каза Харл и я сграбчи над лакътя. – Веднага си завличай задника в къщата, ако ти е мила кожата!

Но месестата ръка на Коуби улови китката на Харл, извъртя я и я издърпа от Рена.

– Съжалявам – каза той, – но няма да ви позволя да направите т’ва.

Харл се обърна към него и изсумтя.

– Е, момче, да не ка’еш после, че не си си го изпросил – каза той и ритна Коуби силно в чатала.

Панталоните му все още бяха набрани около глезените и Коуби нямаше никаква защита от тежкия ботуш на Харл. Той се срина на пода, стискайки се между краката. Харл блъсна Рена на земята и надигна вилата, за да нанесе няколко безмилостни удара по Коуби, който лежеше беззащитен.

– Гледай ти какъв побойник – изсъска Харл. – Бас ловя, че през живота си не си бил в истински бой.

Коуби пусна чатала си и се опита да се разкара от пътя, но панталоните му все още бяха на възел и го спъваха, докато той крещеше след всеки удар.

Накрая, когато падна окървавен на земята, останал без дъх, Харл заби вилата в калта и извади дългия си нож от канията на колана си.

– Казах ти к’во ше напра’я, ако пак те фана с дъщеря ми – каза той, приближавайки се. – Кажи сбогом на топките си, момче.

Коуби се изцъкли от ужас.

– Не! – извика Рена, хвърли се на гърба на Харл и го омота с ръце и крака. – Бягай, Коуби! Бягай!

Харл изкрещя и двамата се сборичкаха. През целия си живот Рена бе вършила тежка работа и сега бе силна, но Харл се завъртя и я ритна, запращайки я право в стената на обора. Така ѝ изкара въздуха и още преди тя да успее да си поеме нов дъх, баща ѝ я блъсна отново. И отново. Захватът ѝ се отпусна, той я хвана за ръката и я преметна на земята.

При удара болката избухна в Рена, но дори през замъгления си поглед тя видя как Коуби си вдига панталона и скача на коня си. Преди Харл да успее да си вземе вилата, той вече беше сритал Шишарка в хълбоците и препускаше надолу по пътя.

– За последен път те предупреждавам, момче! Стой далече от дъщеря ми или ня’а ти оставя и сантиметър, за да пикаеш.

– А на теб, момиченце – каза Харл, – вече ти обясних к’во пра’им тука на уличниците!

Той хвана Рена за косата и я завлече към къщата. Тя се разкрещя от болка, но все още беше зашеметена и не можа да направи нищо друго, освен да се запрепъва след него.

На половината път през двора тя осъзна, че въобще не вървяха към къщата. Харл я водеше към външния нужник.

– Не! – извика тя, пое болката от дърпането на косата си, заби крака в земята и се задърпа в другата посока. – Създателю, моля те! Не!

– Мислиш, че Създателят ще ти помогне, въпреки че прегрешаваш посред бял ден, тъй ли, момиче? – попита Харл. – Аз Му върша ядронската работа!

Той дръпна здраво и отново я повлече.

– Татко! Моля те! – проплака тя. – Обещавам да бъда послушна!

– Това обещание и преди сме го чували, момиче, и гле’й къде ни докара – отвърна Харл. – Тря’аше да го напра’я веднага, да съм сигурен, че ме вземаш на сериозно.

Той я блъсна здраво и Рена се стовари право върху пейката във външния нужник и си изкриви гърба. Тя пренебрегна болката и се хвърли напред, за да избяга, но Харл я удари с юмрук в лицето и всичко потъна в мрак.

* * *

Няколко часа по-късно Рена се съвзе. Отначало не знаеше къде се намира, но паренето в гърба ѝ от удара в пейката и болката, която я заслепи, щом размърда лицето си, ѝ припомниха всичко. Тя отвори очи с ужас.

Харл я чу да крещи и да блъска по вратата, отиде при нея и почука отривисто с костената дръжка на ножа по стената.

– Я тихо там! Т’ва е за твое добро!

Рена пренебрегна думите му и продължи да крещи и да рита по вратата.

– На твое място не бих правил така – каза Харл достатъчно силно, за да го чуе въпреки гюрултията. – Тея дъски и така са си достатъчно стари, а след залез на теб ще ти трябват здрави и читави. Продължа’ай да риташ и ще разместиш защитите.

Рена се укроти на мига.

– Моля те – проплака тя през вратата. – Не ме оставяй навън през нощта! Ще бъда послушна!

– Ядронски си права – каза Харл. – След тая нощ сама ще изгониш онова момче, ако дойде да те вика!

* * *

В малкия нужник беше горещо, а във въздуха се носеше гъстата смрад на изпражнения. Имаше отдушник, но Рена не смееше да го отвори от страх да не направи дупка в защитната мрежа. Мухи жужаха шумно над кацата за отпадъци под нескопосаната пейка.

Рена наблюдаваше през пролуките в дъските как светлината избледнява със залеза на слънцето. Тя продължаваше да се надява, да се моли Харл да се върне и да излезе, че е искал само да я сплаши, но когато и последната мъжделива светлина отмря, така стана и с надеждите ѝ. Отвън започнаха да се надигат ядроните. Тя бръкна в джоба на престилката си и стисна за кураж гладките камъчета на огърлицата от Коуби.

Демоните се материализираха безшумно. Горещината от деня се издигаше над земята и според хорските приказки именно тя пренасяше демоните от Ядрото, а мъглявите им форми ей сега щяха да образуват нокти, люспи и зъби като бръсначи. Рена усещаше как сърцето ѝ препуска в гърдите.

Пред вратата на нужника се чу сумтене. Рена замръзна и прехапа устна от страх, а насред тишината от своята неподвижност успя да долови шума на нокти, ровещи в пръстта на двора, както и бързите вдишвания на ядрон, усетил острия мирис на страха ѝ.

104