Пустинното копие - Страница 107

107

– Ще имам грижата – каза Смит.

– Откога цялата Хралупа скача по твое разпореждане? – попита ухилен Марик.

Лийша го погледна.

– Сега трябва да се погрижа за ранените, майстор Марик, но когато свърша, ще имам да ти задавам много въпроси.

– На твое разположение съм – отвърна Марик и се поклони.

– Благодаря ти – отвърна Лийша. – Ще помогнеш също, ако успееш да събереш другите водачи от групата ти, които биха могли да допринесат за разказа.

– Разбира се – каза Марик.

– Ще ги настаня в хана – предложи Стефни, жената на Смит. – Студено пиво и някой залък със сигурност ще ви бъдат от полза – обърна се тя към вестоносеца.

– Повече, отколкото си мислиш – отвърна Марик.

* * *

Наместваха се счупени кости и се лекуваха инфекции, много от които бяха причинени от спукани и нелекувани пришки по краката, тъй като хората бяха прекарали повече от седмица на път с ясното съзнание, че който изостане, го чака почти сигурна смърт. Не бяха малко тези от пътниците, които имаха и рани от ядрони, защото се бяха наблъсквали в зле затворени кръгове. Истинско чудо беше, че изобщо някакви хора са стигнали до Хралупата на Избавителя. Лийша разбра от разказите им, че много не са успели.

Сред бежанците имаше няколко билкарки, различни по ниво на уменията, и след един бърз преглед на състоянието им Лийша ги впрегна на работа. Нито една от жените не се оплака – такава беше съдбата на билкарките, да пренебрегват собствените си нужди заради тези на поверениците си.

– Никога нямаше да успеем, ако не беше вестоносецът Марик – рече една жена, докато Лийша обработваше измръзналите ѝ пръс-ти. – Всеки ден избързваше напред с коня си и защитаваше лагери, където да нощуваме всичките, като дойдат ядроните. Ня’аше да изкараме и една нощ без него. Даже с лъка си отстрелваше елени и ни ги оставяше на пътя.

Докато Роджър се появи отново, най-сериозните рани вече бяха обгрижени. Лийша остави лечебницата под надзора на Дарси и Вика и го заведе в служебната си стая.

Щом се затвори вратата зад тях, раменете на Лийша се отпуснаха пред Роджър и тя най-накрая си позволи да покаже колко е изтощена. Беше късен следобед, а тя бе работила часове наред без почивка, беше лекувала пациенти и бе отговаряла на въпросите както на чирачки, така и на по-възрастните граждани. След няколко кратки часа вече щеше да се е стъмнило.

– Трябва да си починеш – каза Роджър, но Лийша поклати глава, напълни тас с вода и си наплиска лицето.

– Сега няма време за това – каза тя. – Намерихме ли подслон за всички?

– Едвам-едвам – отвърна Роджър. – Във всеки случай бежанците са повече от цялото население на Хралупата на Избавителя, умножено по две, а не се съмнявам, че утре ще пристигнат още. Хората са отворили домовете си за тях, но по пейките на пастир Джона в Свещения дом все още някои спят седнали, само и само да имат покрив над главата. Ако продължат по този начин, до края на седмицата всеки сантиметър от великозащитата ще бъде покрит с набързо разпънати палатки.

Лийша кимна.

– Утре ще се безпокоим за това. Арлен чака ли ни в „Хана“?

– Защитения е там – отвърна Роджър. – Не го наричай Арлен пред тези хора.

– Той така се казва, Роджър – отвърна Лийша.

– Не ме интересува – сопна ѝ се Роджър и я изненада с ожесточението си. – Тези хора имат нужда да вярват в нещо по-могъщо от тях и точно сега това е той. Никой не те моли да го наричаш Избавител.

Лийша попремигна стреснато.

– Свикнала съм всички да ми ходят по свирката.

– Ами можеш да разчиташ, че аз никога няма да го направя – заяви Роджър.

Лийша се усмихна.

– Не бих и искала да е другояче. Ела. Да отидем да се видим със Защитения.

* * *

Общото помещение в „Хана на Смит“ вече се пукаше по шевовете, когато пристигнаха Роджър и Лийша, въпреки че новата странноприемница беше два пъти по-голяма в сравнение с миналата година, когато старата бе изгоряла.

Смит им кимна на влизане и им посочи с глава задната стаичка. Те побързаха през тълпата и се наведоха, за да минат през тежката врата.

Защитения беше в стаята и крачеше напред-назад като животно.

– Би трябвало да съм навън да търся други оцелели, преди да се е стъмнило, а не да чакам за събрание на съвета – каза той.

– Ще бъдем възможно най-бързи – успокои го Лийша, – но ще е най-добре, ако го направим заедно.

Защитения кимна, ала Лийша виждаше нетърпението в свитите му юмруци. Смит влезе миг по-късно, въвеждайки Марик и Стефни, пастир Джона, Ърни и Илона.

Марик зяпна Защитения, въпреки че качулката му бе вдигната, а татуираните му ръце бяха скрити под широките ръкави на робата му.

– Ти ли си... той? – попита Марик.

Защитения свали качулката си и разкри изрисуваната си кожа. Марик ахна.

– Говорят, че ти си Избавителя, така ли е? – попита Марик.

Защитения поклати глава.

– Просто човек, който се е научил да убива демони.

Джона изсумтя.

– Да не ти се е запречило нещо в гърлото, пастире? – попита Защитения.

– Предишните Избавители никога не са се кръщавали сами така – отбеляза Джона. – Тази титла винаги им е била давана от други.

Защитения го изгледа навъсено, но пастирът само сведе глава.

– Май няма значение – каза Марик, въпреки че звучеше малко разочарован. – Не съм очаквал да имаш ореол или нещо подобно.

– Какво се е случило? – попита Защитения.

– Преди дванайсет дни красианците завзеха крепостта Райзън – каза Марик. – Дошли са през нощта, заобиколили са селцата и са убили стражите на стената. На зазоряване са отворили широко портите към града. Още си бяхме в леглата, когато е започнало клането.

107