Пустинното копие - Страница 108

108

– Дошли са през нощта? – попита Лийша. – Как е възможно това?

– Имат защитени оръжия като вас в Хралупата и убиват демони – отвърна Марик. – Говорят, сякаш нищо друго на тоя свят не е по-важно от избиването на демони, а превземането на Райзън било просто заигравка, искали да си уплътнят времето, докато дойде нощта.

– Продължавай – настоя Защитения.

– Ами беше ясно – започна Марик, – че основната им цел са централните житници, защото превзеха първо тях. Воините им убиваха всеки, който им се изпречеше, и налягаха всяка жена, която им изглеждаше достатъчно голяма, за да е прокървила.

Той погледна жените наоколо и се изчерви.

– Много добре знаем на какво са способни мъжете, когато могат да минат безнаказано – каза Илона с огорчение. – Продължавай да разказваш, вестоносецо.

Марик кимна.

– Трябва да са избили хиляди през онази първа сутрин, а портите на града използваха, за да задържат нас, останалите, вътре. Пребиха ни, вързаха ни заедно и ни завлякоха като добитък в складовете.

– Как избягахте? – попита Защитения.

– Отначало не мислех, че някой от пустинните плъхове знае и дума от езика на цивилизацията – отвърна Марик. – Аз самият знам няколко на пустинния език, които прихванах от други вес-тоносци, но са най-вече псувни и не са много удачни за започване на разговор. Мислех, че е свършено с мен, но след ден дойде един дебелак, който говореше тесанския, като че ли му е роден. Събра кралските особи, земевладелците и майсторите и отведе всички при красианския херцог. Аз бях сред тях.

– Видял си водача им? – попита Защитения.

– О, да, определено видях гадното копеле – отвърна Марик. – Заведоха ме, вързан и пребит, при него, а тоя като чу, че съм защитник, ме пусна, все едно нищо не е било. Даже ми даде кесия жълтици за неудобството! Мисля, че искаше да ме впрегне да ги науча на нашите защити, но на следващата сутрин вече бях прескочил стената и се бях омел от града.

– Техният водач – настоя Защитения. – Как беше облечен?

Марик запремига.

– Отворена бяла роба и парцал за глава – каза той, – с черно отдолу. Каквото носят воините им. Имаше и корона. Така разбрах, че е херцогът им.

– Корона? – попита Защитения. – Сигурен ли си? Да не е имал просто скъпоценен камък на тюрбана?

Марик кимна.

– Убеден съм. Беше златна, покрита със скъпоценни камъни и защити. Проклетото нещо трябва да е струвало повече от короните на всички други херцози, взети заедно.

– А този херцог говореше ли нашия език? – попита Защитения.

– По-добре от някои анжиерци, които познавам – отвърна Марик.

– Как се казваше? – попита Защитения.

Марик сви рамене.

– Май никой не му каза името. Всичките го наричаха с някаква пустинска дума. Шамака или нещо подобно. Реших, че значи „херцог“.

– Шар’Дама Ка? – попита Защитения.

– Точно – кимна Марик. – Това беше.

Защитения изруга шепнешком.

– Какво има? – попита Лийша, но той я пренебрегна и се приведе към вестоносеца.

– Беше ли някъде толкова висок? – каза той и сложи ръка над главата си. – С напомадена раздвоена брада и орлов нос?

Марик кимна.

– Носеше ли защитено копие? – продължи Защитения.

– Всички носеха такива – отвърна Марик.

– Неговото е по-запомнящо се – каза Защитения.

Марик отново кимна.

– Беше чист метал, от върха до края. Покрито с издълбани защити.

Защитения нададе такъв свиреп рев, че дори Марик, който никак не се плашеше лесно, отстъпи назад.

– Какво има? – повтори Лийша.

– Ахман Джардир – отвърна Защитения. – Познавам го.

– Какво значи това? – попита тя, но Защитения махна с ръка, пренебрегвайки въпроса.

– Сега това няма значение – отвърна той и се обърна пак към Марик. – Продължавай. После какво стана?

– Както вече казах, изкатерих стената и избягах от града веднага щом ме пуснаха на свобода – обясни Марик. – Селцата, през които минах, вече бяха наполовина обезлюдени, докато стигна до тях. Когато са научили вестта за нападението, по-умните са хванали каквото могат и са потеглили на път още преди да изсъхне кръвта по калдъръма на основния град. Останали са тези, които не са имали сили да пътуват или ги е било страх от нощта. Мисля, че повечето бяха останали, но и така по пътищата имаше десетки хиляди... Купих си кон от един стар чешит, който бе останал, и отпраших напред. Скоро след това настигнах хората по пътя. Групите бяха прекалено големи, за да останат заедно. Никой град нямаше да поеме толкова много. Повечето отидоха в Лактън и селцата му, където всеки с кукичка и връв може да напълни стомаха, но жонгльорите преливаха от истории за теб – той посочи Защитения – и тези, които повярваха, че ти наистина си Избавителя, дойдоха и се струпаха тук. Аз трябваше да се върна в Анжие и да докладвам на херцога, но не можех току-така да оставя хората на пътя с толкова малко защитници, така че им предложих услугите си.

– Сторил си добро дело, Марик – похвали го Лийша и докосна ръката му. – Тези хора никога нямаше да се справят без теб. Иди и си почини в общото помещение, докато ние обсъдим новините ти.

– Запазил съм ти стая на горния етаж – допълни Смит. – Стефни ще ти я покаже.

Защитения вдигна качулката си веднага щом вестоносецът излезе.

– Дневната светлина замира. Ако на пътя има и други, трябва да се уверя, че ще видят утрото.

Лийша кимна.

– Вземи Гаред и всички дървари, които могат да яздят.

– Слагай си наметалото – нареди Защитения на Роджър. – Идваш с нас.

Роджър кимна и те се запътиха към задния изход.

108