Пустинното копие - Страница 112

112

Лийша сложи ръка на лакътя му.

– Аз не съм дете – рече тя. – Виновна съм колкото теб за случилото се.

В думите ѝ се криеше повече истина, отколкото той щеше някога да узнае. В същия миг тя се ужаси от собствените си действия. Тогава ѝ се бяха сторили толкова справедливи, но всъщност тя го бе упоила и използвала за собствена изгода, оставяйки го с дългогодишни белези от цялото изпитание. Може би Роджър имаше право и тя наистина приличаше на майка си повече, отколкото предполагаше.

– Мило е, че го казваш – каза Марик и стисна ръката ѝ, – но и двамата с теб знаем, че не е така. Радвам се, че си успяла да стигнеш до дома си – допълни той, – и то без да ти се налага да се отказваш от целомъдрието си.

Лийша се беше приближавала все повече към него, но при тези думи се отдръпна, защото всъщност целомъдрието ѝ бе отнето насила по време на пътуването. Бяха я нападнали разбойници поради липсата на добър придружител. Всичко това заради нетърпението на Марик и неспособността му да мисли за другите, а не за себе си.

Марик, изглежда, не забеляза промяната в изражението ѝ. Той се подсмихна и поклати глава.

– Не мога да повярвам, че сега въртиш Хралупата. Какво се случи с нежното момиченце, което караше всеки мъж да се обръща след него? За една нощ си станала вещицата Бруна. На бас, че сега и ядроните се плашат от теб.

Вещицата Бруна? Така ли гледаха хората на нея? Самотната старуха, която тормозеше и плашеше всички в града? В това ли се бе превърнала, след като ѝ бяха отнели целомъдрието?

Майка ѝ също бе усетила промяната. Беше крайно време – бе ѝ казала Илона, – така че, вярвам, е било по-добре и за теб.

Лийша разтърси глава, за да я прочисти, усещайки, че моментът, който щяха да споделят, се изплъзваше.

– Какво смяташ да правиш сега? – попита тя. – Ще ни помогнеш ли да издирим още оцелели по пътя или направо смяташ да отведеш групата си бежанци към Анжие?

Марик я погледна изненадано.

– Нито едно от двете.

– Какво искаш да кажеш?

– Сега, след като райзънци са на сигурно място, мисля, че е време да продължа нататък – поясни Марик. – На херцога му трябват вести за красианското нападение, а тези хора вече ме забавиха достатъчно.

– Забавиха ли? – попита Лийша. – Животът им е зависел от теб!

Марик кимна.

– Не можех да ги оставя на пътя без убежище, но те вече имат такова. Аз не съм райзънец. Повече отговорности към тях нямам.

– Но Хралупата на Избавителя не може да поеме толкова много народ! – викна Лийша.

Марик сви рамене.

– Ще кажа на херцога. Това ще бъде негов проблем.

– Те не са проблем, Марик, те са хора! – сряза го Лийша.

– Какво очакваш да направя? – попита Марик. – Да прекарам остатъка от живота си, грижейки се за тях? Вестоносците не правят така.

– Е, тогава се радвам, че не сме отглеждали деца заедно – сопна му се Лийша. – Приятно спане, вестоносецо.

Тя взе подноса и си тръгна, тръшвайки вратата след себе си.

* * *

– Какво ще правим? – попита Смит. Лийша беше свикала късен градски съвет, за да обсъдят признанието на Марик, че оставя бежанците в Хралупата на Избавителя и че още сутринта продължава сам напред.

– Ще ги приемем, разбира се – отвърна Лийша. – Ще отворим домовете си за тях, докато не им помогнем да построят свои. Не можем просто да ги оставим без храна и подслон.

– Великозащитата няма да побере толкова много нови къщи – отбеляза Смит.

– Значи ще направим нова – отвърна Лийша. – Разполагаме с близо две хиляди работни ръце и километри гора за суровина.

– Не че искам да тъпча защитите – намеси се Дарси, – ама как точно ще изхраним толкова много народ посред зима? Ако продължат да напират, скоро всичките ще захрупаме сняг.

Лийша също бе мислила по този въпрос.

– Всяка млада жена в Хралупата вече стреля с лък. Ще ги впрегнем да ловуват, а момчетата ще залагат капани.

– Това няма много да помогне – рече Вика.

Лийша кимна.

– Корковият плевел може да е корав и горчив, но е достатъчно хранителен и расте почти навсякъде целогодишно. Дайте на по-малките деца да го събират, а аз ще измисля начин да го готвим и подправяме в големи количества. Ако и това не стигне, има ядливи кори и даже насекоми, които биха напълнили гладния корем.

– Плевели и насекоми ли? – попита Илона. – Нали няма да молиш хората да ядат буболечки?

– Грижа се да не умрат от глад, майко – отвърна Лийша. – Сама бих седнала пред тях да ям буболечки за пример, ако това ще помогне.

– Ама аз за теб не се притеснявам – увери я Илона, – само не очаквай да те последвам.

– На теб се пада друга роля – каза Лийша.

Илона я изгледа.

– Не мисли, че ще превърна къщата си в странноприемница за всеки скитник, който дойде.

Лийша въздъхна.

– Майко, стъмва се. Най-добре си отивай вкъщи. Ще говорим на сутринта.

Останалите приеха това като край на срещата и един подир друг заизлизаха от стаята след Илона, докато Лийша не остана сама със Стефни.

– Не се тормози – каза ѝ Стефни. – Сигурна съм, че майка ти би свършила с радост своята част, ако в дома ѝ идват само райзънците с най-големите кочани.

Лийша я изгледа свирепо.

– Майка ми не е единствената жена в града, нарушила брачната си клетва – припомни ѝ тя.

Най-младият син на Стефни, Кийт, който вече гонеше двайсетте, не беше от Смит, а от бившия местен пастир Майкъл. Смит, както и останалите от града все още не знаеха, но Бруна, акушерката на детето, бе разбрала още в самото начало.

– Не си прави илюзии, че тайните на Бруна умряха заедно с нея – предупреди я Лийша. – Задръж си лицемерието за себе си.

112