Пустинното копие - Страница 114

114

– Ще свиря всяка вечер, ако не съм нужен другаде – отвърна Роджър.

– Създателя да те поживи – благослови го Джона. – Музиката ти им вдъхва толкова много сили.

– Ще ми се да ми вдъхваше и на мен – отвърна Роджър. – Понякога си мисля, че за мен е обратното.

– Глупости – възрази Джона. – Силата на духа не е ограничено количество, та когато някой я получава, друг да трябва да я губи. Създателя дава на всички нас и силата, и слабостта. Какво те кара да се чувстваш слаб, дете?

– Дете ли? – засмя се Роджър. – Аз не съм ти някой от следовниците, пастире. Имам си мое нещо за дрънкане – той вдигна цигулката си, – а ти си имаш твое.

Той посочи с лъка си тежкия Канон с кожена подвързия, който Джона държеше в ръцете си. Роджър знаеше, че думите му ще обидят пастира и че човекът заслужаваше по-добро отношение, но беше в мрачно настроение и Джона бе избрал лош момент да се отнесе снизходително. С готовност зачака свещеникът да му се разкрещи, за да му кресне в отговор.

Но Джона така и не се ядоса. Пъхна книгата в чантата, която носеше за тази цел, и разтвори дланите си, за да покаже, че са празни.

– Тогава говори с мен като с приятел. Някой, който разбира болката ти.

– И как точно ти ще разбереш болката ми? – сопна му се Роджър.

Джона се усмихна.

– И аз я обичам, Роджър. Не мисля, че някога съм срещал мъж, който да не я обича. Преди идваше в Свещения дом почти всеки ден, за да чете, и тогава разговаряхме с часове. Виждал съм я как хлътва по мъже, които въобще не я заслужават, но за миг дори не забеляза, че и аз съм мъж.

Роджър се опита да запази маската си, но в тона на Джона се долавяше искреност, която свали защитите му.

– Как се справи с това? Как спираш да обичаш някого?

– Създателя не е направил любовта условна – отвърна Джона. – Любовта е това, което ни прави хора. Което ни отличава от ядроните. Тя е ценна дори когато не е споделена.

– Все още ли я обичаш? – попита Роджър.

Джона кимна.

– Но обичам моята Вика и децата ни дори още повече. Любовта е безграничен дух. – той положи ръка на рамото на Роджър. – Не пропилявай години, оплаквайки всичко, което не сте имали. Напротив, цени онова, което имате. И ако някога изпиташ нужда да поговориш с някого, който разбира мъката ти, обърни се към мен. Обещавам да пъхам Канона в чантата.

Потупа Роджър по рамото и си тръгна, оставяйки го с чувството, че от плещите му е паднал огромен товар.

* * *

Фенерите в колибата на Лийша светеха, когато Роджър пристигна, а предната врата зееше. Не носеше защитеното си наметало, а държеше демоните настрана с цигулката си, което значеше, че Лийша отдавна го бе чула да приближава.

Това си беше лично техен ритуал. Лийша винаги оставаше будна до късно и работеше, а чуеше ли цигулката му в далечината, отваряше вратата. Роджър я заварваше я с нос, забоден в някоя книга, я да бродира, я да стрива билки или да обгрижва градините си.

Щом стигна до защитената пътечка на Лийша, спря да свири и студената нощ затихна почти напълно – само писъците на демоните отекваха в далечината. Но в тишината между крясъците на демоните Роджър дочу плач.

Намери Лийша свита в стар люлеещ се стол и увита във вехт, опърпан шал. И двете бяха принадлежали някога на учителката ѝ Бруна и Лийша се хващаше за тях, когато се двоумеше по някой проблем.

Очите ѝ бяха зачервени и подути, а смачканата кърпичка в ръката ѝ беше подгизнала. Той я погледна и осъзна какво точно бе имал предвид Джона, като му каза да цени това, което имат. Дори в най-тъжните си мигове тя оставяше вратата си отворена за него. Другите мъже в живота ѝ можеха ли да се похвалят със същото?

– Да не ми се сърдиш още? – попита Лийша.

– Разбира се, че не – отвърна Роджър. – И двамата малко се разфучахме, нищо повече.

Лийша се насили да се усмихне.

– Радвам се.

– Кърпичката ти е мокра – отбеляза Роджър. Той отметна китка и издърпа една от многото цветни кърпички в ръкава си. Подаде ѝ я, но когато тя посегна да я вземе, той хвърли кърпичката във въздуха и сякаш от нищото добави други към нея. Зажонглира с тях и създаде шарен платнен кръг във въздуха. Лийша се засмя и заръкопляска.

Арик, наставникът на Роджър, би могъл да жонглира с които и да е предмети в стаята, но заради осакатената си ръка единственото нещо, което Роджър можеше да поддържа във вечен въртеж, бяха кърпичките.

– Избери си цвят.

– Зелено – каза Лийша, но очите ѝ не бяха достатъчно бързи, за да видят как ръката на Роджър взе кърпичката и я хвърли към нея, а той го направи така, че да изглежда, сякаш сама бе изскочила от кръга. Роджър улови останалите и ги прибра обратно в ръкава си, докато Лийша бършеше сълзите си.

– Какво има? – попита той.

– Достатъчно зле е, че демоните ни убиват през нощта – започна Лийша, – а сега и хората се избиват един друг през деня. Арлен иска да обявим двойна война, как да подкрепя това?

– Не мисля, че имаш голям избор – отвърна Роджър. – Ако той е прав, Дневната война ще ни застигне, независимо дали я подкрепяме, или не.

Лийша въздъхна и се сгуши в шала, въпреки че защитите за топ-лина из двора ѝ поддържаха температурата наоколо приятна.

– Помниш ли нощта в пещерата?

Роджър кимна. Беше се случило миналото лято, няколко дни след като Защитения ги бе спасил на пътя. Тримата бяха намерили подслон от дъжда в пещерата. Там Лийша бе научила, че Роджър и Защитения всъщност бяха усмъртили разбойниците, които ги бяха ограбили по-рано и бяха изнасилили Лийша. Тя се беше разгневила на спътниците си и ги бе нарекла убийци.

114