Пустинното копие - Страница 115

К оглавлению

115

– Знаеш ли защо ви бях толкова ядосана, на теб и на Арлен? – попита Лийша.

Роджър поклати глава.

– Защото ако бях пожелала, сама можех да убия онези мъже.

Тя бръкна в джоба на роклята си и извади тънка игла, покрита със зеленикава смес.

– Нося тези игли, за да приспивам бесни животни – поясни Лийша. – Държа ги в джоба на роклята си, защото е прекалено опасно да ги оставям в платното с билките или дори в престилката ми, която понякога свалям. Никой не би оцелял дълго, ако го прободе такава, дори драскотина би могла на мига да убие човек.

– За в бъдеще ще внимавам какво приказвам около теб – пошегува се Роджър, но Лийша не се засмя.

– Държах една в свободната си ръка, когато хвърлих ослепяващия прах в лицето на водача им – каза Лийша. – Ако бях убола немия, когато ме награби, щеше да е мъртъв още преди водачът им да се е свестил, а през това време можех да убода и него.

– А аз щях да се справя с третия – каза Роджър.

Той вдигна празната си ръка и изведнъж в нея се появи нож. Бързо прободе въздуха с острието и го завъртя.

– Та защо не го направи?

– Защото едно е да убиеш ядрон – обясни Лийша, – а съвсем друго – да убиеш човек. Дори лош човек. Искаше ми се. Даже понякога се връщам назад в спомените си и ми се ще да го бях направила. Но когато беше времето да го сторя, не можах.

Роджър погледна за момент ножа в ръката си, въздъхна, вмък-на го обратно в специалната кания, вързана над китката му, и закопча ръкавела си.

– Не мисли, че аз бих могъл – призна си той тъжно. – Започнах да уча номера с ножове още като петгодишен, но всичко беше наужким. Дори не съм порязвал човек.

– Щом разбрах, че няма да мога да го направя, просто спрях да се съпротивлявам – каза Лийша. – Нощите да ме вземат, дори си плюх на ръката, за да се навлажня, когато първият подхвана закопчалката на панталона си. Но дори докато плачех, захвърлена в калта, не ми се искаше да ги бях убила.

– Искало ти се е вместо това те да те бяха убили – предположи Роджър.

Лийша кимна.

– Чувствах се по същия начин, когато убиха майстор Джейкъб – каза Роджър. – Не исках отмъщение, исках просто болката да свърши.

– Спомням си – рече Лийша. – Молеше ме да те оставя да умреш.

Роджър кимна.

– Затова последвах Защитения до лагера на разбойниците.

– Заради мен? – попита Лийша.

Роджър поклати глава.

– Тези мъже трябваше да бъдат приспани както всеки побес-нял кон, Лийша. Не сме били първите им жертви, нямаше да бъдем и последните, особено след като ми взеха преносимия кръг. Но не ги убихме ние. Защитения отиде при тях, взе коня ти, аз грабнах кръга и избягахме. Всичките дишаха и си бяха горе-долу цели, когато тръгнахме.

– Храна за демоните – каза Лийша.

Роджър сви рамене.

– Защитения беше избил повечето демони в околността. И един не видяхме, когато прекрачихме лагера им, а утрото щеше да дойде само след няколко часа. Те въобще не ни оставиха толкова добри изгледи за оцеляване.

Лийша въздъхна, но си замълча. Той я погледна.

– Защо хората викат билкарки, за да приспиват животните им? Една брадва или чук биха свършили същата работа.

Лийша сви рамене.

– Не могат да се заставят да убият животно, което им е служило вярно, или пък се надяват, че ще го излекувам. Но понякога не мога, а животното страда. Иглите са бързи и фини.

– Може би и Защитения е – каза Роджър.

– Да не би да казваш, че трябва да се бием с красианците? – попита Лийша.

Роджър сви рамене.

– Не знам. Но мисля, че трябва да държим по една игла в ръцете си, пък даже да не я използваме.


Шестнайсета глава
ЕДНА ЧАША И ЕДНА ЧИНИЯ


333 СЗ ПРОЛЕТ

Лийша наблюдаваше боя между Уонда и Гаред в Ядронското гробище. Двамата бавно обикаляха в кръг един срещу друг. Уонда беше най-високата жена в Хралупата, даже и сред бежанките, но все пак в сравнение с гиганта Гаред изглеждаше като джудже. Тя беше на петнайсет, а Гаред почти на трийсет. Въпреки това лицето на Гаред издаваше силно напрежение, докато изражението на Уонда бе спокойно.

Изведнъж той се хвърли към нея и понечи да я хване, но Уонда улови китката му с една ръка и се завъртя, след което натисна здраво лакътя му с другата си ръка и пристъпи встрани. Така тя използва силата на собствената му атака, за да го просне по гръб на калдъръма.

– Ядроните да ме вземат! – изрева Гаред.

– Браво – поздрави Защитения Уонда, която подаде ръка на Гаред, за да му помогне да се изправи. Откакто Защитения бе започнал да обучава хралупарите в шарусахк, тя засега се беше доказала като най-добрия му ученик.

– Шарусахк ни учи да отклоняваме силата – припомни Защи-тения на Гаред. – Не можеш да продължаваш да замахваш така необуздано, както би направил срещу ядрон.

– Или дърво – добави Уонда и много от ученичките се разхихикаха. Дърварите ги изгледаха свирепо. Много от тях бяха претърпели поражения от жените в школата – нещо, на което никой мъж не бе свикнал.

– Опитай пак – каза Защитения. – Недей да размахваш крайници и центрирай равновесието си. Не ѝ давай пролука.

– А ти – допълни той, като се обърна към Уонда – да не станеш прекалено самонадеяна. И най-слабият дал’шарум се е обучавал цял живот, докато ти – само няколко месеца. Воините ще бъдат истинското изпитание за теб.

Уонда кимна, усмивката ѝ изчезна и с Гаред отново започнаха да обикалят един срещу друг.

– Бързо се учат – отбеляза Лийша, когато Защитения се присъедини към нея и Роджър.

Тя никога не тренираше с останалите хралупари, но всеки ден наблюдаваше внимателно тренировките им по шарукин, а бързият ѝ ум запаметяваше всяко движение.

115