Пустинното копие - Страница 155

155

Изведнъж се почувства ужасно уморен и легна. Сънят го пребори и той видя лицето на Мери. Видя нощта, в която се бяха разделили.

Ала сънищата му промениха миналото. Този път той не я остави. Отказа се от стремежа си да стане вестоносец и остана да върти делата около защитите на Коб, като това не го накара да се чувства затворен, а свободен – по-свободен дори от сега, когато вървеше сред демоните посред нощ.

Видя красотата на Мери, облечена с булчинска рокля, видя изящ-ната подутина на растящия ѝ корем, видя как се смееше, обкръжена от щастливи, здрави деца. Пред него стояха усмихнатите лица на клиентите, чиито домове той обезопасяваше. Там беше и Елиса, която го гледаше с гордост в очите. Майчина гордост.

Крайниците му потрепваха в калта, докато той се опитваше да откъсне съзнанието си от видението, ала сънят го държеше упорито и нямаше изход от него.

Той отново видя нощта, в която се бяха разделили – този път както бе станало в действителност. Той си тръгна, препускайки, без да каже и дума след кавгата им. Но когато напусна, умът му последва Мери и му показа как тя прекарва година след година по стените на Мливари и чака неговото завръщане. Радостта и руменината на лицето ѝ бяха изчезнали. Отначало мъката наистина я правеше по-красива, но с годините това тъжно, красиво лице стана мършаво и празно, около устата ѝ се появиха бръчки от тъга, а под безжизнените ѝ очи се образуваха тъмни кръгове. Най-добрите си години тя прекара в чакане на върха на стената, молейки се, плачейки.

Трети път видя нощта на раздялата им и с този последен сън се озова насред истински кошмар. В него той напусна, но не последва голяма тъга или болка. Мери се изплю пред градските порти и си тръгна, след което си намери друг и въобще забрави за съществуването на своята първа любов. Рейджън и Елиса така се бяха зах-ласнали по новородената си дъщеря, че дори не забелязаха отсъствието му. Новият помощник на Коб бе по-благодарен и не искаше друго, освен да му бъде като син и да наследи работилницата му. Защитения се сепна от сън, но образът остана в главата му и той се засрами, че се е ужасил, защото знаеше колко себично е това.

Последното видение би било най-добро за всички ни – помисли си той.

* * *

Дори след всички тези години и въпреки ударите на природните стихии, мястото, където Едноръкия бе пробил защитите на стената на Мливари, все още личеше като кръпка, както забеляза Защитения на сутринта, докато разтуряше лагера и прибираше бронята на Здрачен танцьор.

Трите съня все още блуждаеха из ума му. Кой щеше да се окаже реалност? Струваше ли си да се опитва да узнае, поне за свое успокоение, ако не за нещо друго?

Недей – посъветва го мислен глас. – Дойде, за да видиш Коб, виж се с него! Не си тук заради останалите. Спести им тази болка. Спести я на себе си. Този глас го следваше неотлъчно и го караше да внимава. Защитения си представяше, че това е гласът на баща му, въпреки че не беше виждал Джеф Бейлс вече близо петнайсет години.

Беше свикнал да игнорира тези съвети.

Само ще погледна – помисли си Защитения. – Тя няма да ме види. А дори да ме види, не би ме разпознала. Само ще погледна, за да отнеса спомена в нощта.

Яздеше възможно най-бавно, но дори с това темпо стигна до градската порта още докато я отваряха. Първи излязоха градските стражи, които придружиха групички защитници и техните чираци до ясно очертани места на земята. Всички започнаха да събират защитени стъклени предмети, като проверяваха набързо дали ядроните са ги заредили. Самият Защитен бе дал стъклените защити на Мливари, но дори той се изненада, че ги използват толкова ефикасно, колкото в Хралупата, макар и не за толкова практични цели. Мливарийските защитници явно наблягаха на луксозните вещи – бастуни, статуи, прозорци, бижута. Щом измиеха кръвта на примамката от стъкларията, тя щеше да блесне като шлифован диамант, но скъпоценният камък далеч не можеше да се мери по твърдост със защитеното стъкло.

Стражите вдигнаха поглед, когато приближи. В студената утринна влага не беше толкова странно, че върви с вдигната качулка, но след като видяха оръжията в сбруята на Здрачен танцьор, те вдигнаха копия и не ги свалиха, докато Защитения не им показа торбата с печата на Райнбек.

– Рано идваш, вестоносецо – отбеляза един от стражите, когато се поуспокоиха.

– Бързах и се опитах да стигна, без да спирам в Дъбравата на Хардън – излъга Защитения с лекота. – Мислех, че ще успея, но тогава чух в далечината последния звънец и разбрах, че няма да стигна портата преди залез. Устроих си лагер само на километър и половина от тук и там прекарах нощта.

– Лош късмет – отбеляза стражът. – Останал си навън в тая студена нощ, а съвсем наблизо са те чакали топли стени и мил подслон.

Защитения, който от години не бе изпитвал горещина или студ, кимна и се направи, че потреперва, с което свали още по-ниско качулката пред лицето си, все едно искаше да се предпази от студа.

– Едно горещо кафе и топла стая биха ми се отразили добре. Не бих отказал даже топло кафе и гореща стая.

Стражът кимна и тъкмо щеше да му махне да мине, когато изведнъж погледна нагоре. Защитения се напрегна, вече решил, че ще поискат да си свали качулката.

– Там, на юг, толкова ли е зле, колкото разправят? – попита вместо това стражът. – Райзън бил паднал, навсякъде плъзнали бездомни бежанци, а този, новият Избавител стоял със скръстени ръце, така ли е?

Явно слуховете бяха стигнали чак до далечния север.

– Тези новини трябва първо да ги съобщя на херцога, преди да научат всички останали – отвърна Защитения, – но е вярно, зле е на юг.

155