Пустинното копие - Страница 156

156

Стражът изсумтя и му махна да продължава към града.

* * *

Защитения намери странноприемница и отведе Здрачен танцьор в конюшнята. Там вече стоеше момче, което чистеше тора. Едва ли бе на повече от дванайсет и цялото беше оцапано.

От слугинската класа ще да е – помисли си Защитения, а това напълно обясняваше защо работи толкова рано. Момчето вероятно спеше в конюшнята и сигурно дори се считаше за късметлия. Защитения бръкна в кесията си, извади тежка златна монета и я пъхна в ръката на детето.

То се ококори, щом погледна монетата. Едва ли бе държало толкова пари в ръката си, а монетата би му стигнала, за да се снабди с нови дрехи, храна и подслон за месец.

– Погрижи се добре за коня ми и ще получиш още една, като си го взема – рече Защитения.

Това беше прекалено разточително и може би щеше да привлече внимание, но парите вече не значеха нищо за него, а и знаеше колко лесно мливарийските слуги изпадаха до просяци. Остави момчето и се отправи към странноприемницата.

– Трябва ми стая за няколко нощи – каза той на ханджията, преструвайки се, че дисагите и останалите неща му тежат, въп-реки че ги усещаше леки като перце.

– Пет луни на вечер – отвърна ханджията.

Беше млад, сякаш прекалено млад, за да движи цяла страноприемница. Поклони се с очевидното желание да погледне под качулката.

– Огнен демон ми се изплю в лицето – каза Защитения и неподправеното му раздразнение накара човека да отскочи назад. – Не е приятна гледка.

– Разбира се, вестоносецо – отвърна ханджията и се поклони отново. – Извинявам се. Не беше редно да зяпам.

– Няма нищо – изсумтя Защитения и пренесе нещата си по стълбите, след което ги заключи в стаята и тръгна из града.

* * *

Улиците на Мливари бяха светли и познати, а смрадта от торните огньове и въглищата от железарските работилници му се струваше почти радушна. Всичко беше точно както го помнеше, но все пак му се струваше чуждо.

Различният беше той.

Пътят до работилницата на Коб му бе до болка познат, но това, което намери там, стъписа Защитения. От двете ѝ страни имаше огромни пристройки. Къщурката зад работилницата, в която бяха живели с Коб, вече я нямаше, а на нейно място се извисяваше склад с много по-внушителни размери. Коб печелеше добре, когато Арлен напусна, но то не беше нищо в сравнение с това. Защитения се стегна и влезе през главния вход.

С отварянето на вратата се раззвъняха камбанки и от звука, като че ли липсваща част от душата му, го побиха тръпки. Работилницата беше по-голяма, но все още бе изпълнена с познати предмети и миризми. Там беше тезгяхът, над който бе висял цяла вечност. Малката ръчна количка, която бе дърпал из целия град. Отиде до перваза на един от прозорците и с благоговение прокара пристегнатите си в ръкавицата пръсти по защитите, които някога беше вдълбал в камъка. Чувстваше се, сякаш би могъл да хване някой инструмент за защитаване и да се върне към работата си, все едно последните осем години не бяха минали.

– Мога ли да ви помогна? – разнесе се глас и Защитения замръзна, кръвта му се вледени.

Беше се изгубил в друго време и не бе чул, че някой приближава. Не беше нужно да се обръща обаче, за да разбере кой е. Веднага се сети и се ужаси. Какво правеше тя там? Какво означаваше това? Той се обърна бавно с лице към нея, скрит под сенките на качулката.

Годините се бяха оказали милостиви към майка Елиса. Тя вече беше на четирийсет и шест зими, но косата ѝ все още бе черна и гъста, а бузите ѝ гладки. Само около очите и устата имаше леки бръчици. Чувал беше да ги наричат „бръчки от усмивки“ и това му донесе някакво облекчение.

След като съм я оставил, е прекарала последните осем години с усмивка на уста – помисли си той.

Елиса понечи да каже нещо, но в стаята връхлетя момиченце с дълга кафява коса и големи кафяви очи, което веднага отне вниманието на жената. Момичето носеше рокля от виненочервено кадифе и панделка в косите от същия плат. Панделката се беше разместила и пред лицето му падаха гъсти кичури, а бузите и ръцете му бяха оцапани с тебешир, оставил следи и по роклята. Защитения веднага разбра, че това е Маря, дъщерята на Рейджън и Елиса, която бе държал само мигове след раждането ѝ. Беше невинна и красива и изведнъж го заболя, като съзря в нея цялата радост, която бе пропуснал през изминалите години.

– Майко, виж какво нарисувах! – извика момиченцето.

Подаде ѝ дъска, върху която бе нарисуван магически кръг. Защитения хвърли едно око на символите и веднага разбра, че бяха силни. Още повече че много от тях ги бе донесъл самият той от Потока на Тибит. Изпита утеха, като разбра, че все пак е докоснал живота на момичето, пък било то и по такъв незначителен начин.

– Много са красиви, сладка моя – похвали я Елиса и се наведе, за да върже отново косата на дъщеря си с панделката.

Когато свърши, целуна Маря по челото.

– Скоро ще тръгнеш с баща си по защитнически поръчки.

Момиченцето изписука от радост.

– Имаме клиент в момента, миличка – рече Елиса и отново се обърна към Защитения, прегърнала момичето.

– Аз съм майка Елиса. – гордостта от титлата все още личеше в гласа ѝ, дори след толкова години. – А това е дъщеря ми...

– Ти пастир ли си? – попита момиченцето, прекъсвайки майка си.

– Не – отвърна Защитения с дълбокия дрезгав глас, с който си служеше, откакто бе защитил кожата си.

Последното нещо, което искаше, бе Елиса да го разпознае по гласа.

– Тогава защо се обличаш като такъв? – поиска да узнае момичето.

– Белязан съм от демони – отвърна ѝ той – и не искам да те уплаша.

156