Пустинното копие - Страница 175

175

– Не мога ли? – каза той и дръпна тежките завеси, изпълвайки стаята с ярка светлина. Иневера едва успя да прибере заровете си навреме.

– Аз съм Шар’Дама Ка – каза той. – Няма нещо, което да не мога да направя.

По лицето на Иневера припламна гняв, но изчезна след миг.

– Заровете предричат истинско бедствие, ако отидеш – предупреди го тя.

– Уморих се да слушам заровете ти – каза Джардир. – Особено след като винаги ти казват повече, отколкото смяташ, че съм достоен да чуя. Ще отида.

– Тогава и аз идвам с теб – рече Иневера.

Джардир поклати глава.

– Дума да не става. Ще останеш тук и ще пазиш синовете ни да не се избият един друг, докато ме няма.

Той отиде при нея и хвана рамото ѝ със здрава ръка.

– Искам обаче да имам жена си още веднъж, преди да тръгна на север.

Иневера се извъртя и сякаш само докосна ръката му, но хватката му се отпусна на мига и съпругата му се отдръпна.

– Щом ще тръгваш сам, можеш да почакаш – каза тя и по лицето ѝ се изписа жестока усмивка. – Ето ти още една причина да се върнеш жив.

Джардир се намръщи, но знаеше, че е най-добре да не упорства, въпреки че беше Шар’Дама Ка и неин съпруг.

* * *

Уонда отвори вратата на колибата на Лийша и пусна вътре Роджър и Гаред. Щом момичето бе чуло, че Защитения е наредил на Гаред да пази Роджър, тя беше настояла да направи същото и за Лийша и сега всяка нощ спеше в колибата на билкарката. Лийша бе започнала да ѝ възлага домашна работа, опитвайки се да откаже момичето и да се отърве от задушаващото ѝ присъствие, но Уонда бе изпълнявала задачите с радост и Лийша накрая трябваше да си признае, че е свикнала с постоянната компания.

– Дърварите сякоха и освободиха мястото за следващата великозащита – каза Роджър, когато седнаха на масата и взеха чайовете си. – Квадрат, километър и половина на дължина и ширина точно както поиска.

– Това е добре – рече Лийша. – Можем веднага да започнем да редим камъни, за да очертаем защитата.

– Мястото гъмжи от дървеняци – отбеляза Гаред. – Стотици. Като чуха звуците от сечта, пристигнаха като мухи на тор. Тря’а събера града и да ги избием, преди да почнем да строим.

Лийша погледна внимателно Гаред. Грамадният дървар все предлагаше да се бият, както показваха нащърбените и изкривени метални ръкавици на колана му. Но Лийша никога не бе наясно дали го прави заради любовта си към клането и магическия ток, или за доброто на града.

– Той е прав – добави Роджър, след като Лийша не каза нищо. – Когато защитата се активира, демоните ще бъдат изтласкани по периферията, ще станат още по-нагъсто и ще са готови да убият всеки, който стъпи дори за миг отвън. Просто трябва да ги унищожим на открито, вместо после да ги гоним между дърветата.

– Т’ва би напра’ил и Защитения – вметна Гаред.

– Защитения сам би избил половината даже – каза Лийша, – но той не е тук.

Гаред кимна.

– Затова ни е помощта ти. Ше ни тря’ат гърмящи пръчки и течен демоногън. В огромни количества.

– Разбирам – каза Лийша.

– Знам, че си заета – продължи Гаред. – Имаме си кой да ни го забърка, ама ни трябва рецептата.

– Искаш да ти дам тайната на огъня? – изсмя се гръмогласно Лийша. – По-скоро бих я отнесла в гроба!

– К’ва е разликата меж’у т’ва и защитената ми брадва? – попита Гаред. – Едното можеш да го повериш на хората, ама другото не, така ли?

– Разликата е, че твоята защитена брадва не експлодира и не нанася тотална разруха в радиус от петнайсет метра, ако я изпуснеш или оставиш на слънцето – обясни Лийша. – Моите чирач-ки ще извадят късмет, ако някой ден предам на тях тайната на огъня.

– Значи да построим бежанския град върху земя, бъкана с демони, така ли? – попита Гаред.

– Това е продължение на Хралупата, не е бежански град – поправи го Лийша, – и разбира се, че няма. Измислете план и ако е разумен, ще направя каквото трябва. Но – добави тя – аз ще бъда наблизо, за да съм сигурна, че никой тъпоглавец няма да подпали себе си и проклетата гора.

Гаред поклати глава.

– Не е безопасно. Ти тря’а си в лечебницата, в случай че някой пострада.

Лийша скръсти ръце.

– Тогава ще се биете без огнетиите.

Уонда също скръсти ръце.

– Гаред Кътър, докато съм наоколо, няма да позволя и демонски нокът да докосне госпожица Лийша, но и аз нямам никакво намерение да чакам в лечебницата.

– Ще очистим полето до седмица – каза Лийша. – Имаме достатъчно време, за да приготвим терена и да забъркаме химикалите. Кажи и на Бен. Защо пък да не оставим демоните да заредят малко стъкло, преди да им покажем слънцето.

И Гаред, и Роджър не изглеждаха очаровани от идеята, но Лийша знаеше, че не им остава друг избор, освен да кимнат и да се съгласят. Дори да не беше толкова умела, колкото херцогиня Арейн, която щеше да ги накара да мислят, че сами са ѝ предложили да присъства на мястото на събитията, Лийша не се представи никак зле. Зачуди се дали и Бруна не е управлявала Хралупата по същия начин – от малката си колибка, без никой никога да разбере.

* * *

Петдесетте воини препускаха през земите върху черните си пустинни жребци, водени от Джардир и Ашан върху бели атове. Най-отзад се влачеше Абан, който поне ги виждаше, макар едвам-едвам, върху дългокраката си камила. На няколко пъти им се налагаше да спират, за да ги настигне. Гледаха да правят почивките край някой поток, за да напоят конете. Подобни места се срещаха често из зелените земи, но пустинните воини не спираха да им се удивляват.

– На Еверам брадата, тези пътища са ужасно каменисти – изхленчи Абан, когато най-накрая стигна до един от потоците. Буквално се свлече от седлото си и затърка грамадния си задник, стенейки.

175