Пустинното копие - Страница 176

176

– Не разбирам защо трябваше да водим кхафита, Избавителю – рече Ашан.

– Защото искам да има още някой освен теб и мен, който може да брои, без да си гледа пръстите – отвърна Джардир. – Абан забелязва неща, които не правят впечатление на другите, а аз трябва да видя всичко по зелените земи, ако искам да ги използвам пълноценно за Шарак Ка.

Абан продължи да се оплаква от всяка бабунка по пътя или от мразовития вятър, но на Джардир му беше лесно да игнорира безкрайната тирада. Толкова свободен не се беше чувствал от десетилетие насам, сякаш планина бе паднала от гърба му. При тази експедиция, която може би щеше да отнеме седмици, той беше отговорен единствено за Абан, Ашан и петдесетте корави дал’шаруми. Част от него искаше да продължи да язди вечно, надалеч от чинската политика, дамаджите и дама’тингите.

По пътя срещнаха неколцина зеленоземски бежанци, но те се разбягаха от пътя им, а и Джардир не виждаше смисъл да ги гони. Ходеха пеш и се страхуваха да пътуват през нощта, така че едва ли щяха да ги задминат и да предупредят Хралупата, а и никой от тях не би посмял да нападне Копията на Избавителя. Дори ядроните страняха от пътя им, защото Джардир не спираше след залез. За всеобщо учудване Абан някак си успяваше да поддържа темпото им през нощта. Той се наместваше с камилата си точно по средата между воините и до края на нощта търпеше техните насмешки и плюнки само заради убежището, което предоставяха.

В една такава нощ те стигнаха Хралупата. Надолу по пътя ехтяха крясъци, придружени от гръмотевични и ярки проблясвания.

Забавиха ход и Джардир навлезе в гората, за да проследи какофонията, а воините тръгнаха след него. В някакъв момент стигнаха до края на обширна площ, покрита с дънери, където чините водеха своя северен алагай’шарак.

В окопи пламтяха огромни огньове, които заедно с блясъците от защитите осветяваха сечището, като че ли беше ден. Земята беше осеяна с мъртви алагаи. Огньовете и защитите отпращаха ядроните към специални засади, където северняците чакаха с готовност да разсекат демоните на парчета.

– Подготвили са бойното си поле – учуди се Джардир.

Абан се огледа, намери подходящо място и върза камилата си. От дисагите си извади преносим кръг и го разпъна около двама им.

– Толкова много воини наоколо, а ти пак се криеш зад защитите като страхливец – отбеляза Джардир.

Абан сви рамене.

– Аз съм кхафит – каза той простичко.

Джардир изсумтя и се обърна, за да гледа битката на северняците.

За разлика от чините от Изобилието на Еверам, тези северняци бяха високи и с яки мускули. Най-едрият от тях не се биеше с копие и щит, а с огромни защитени брадви и кирки. Мъжете не отстъпваха по размери на дървесните демони и ги сечаха като стволове.

Северняците се биеха умело, но към тях се спуснаха стотици демони. Изглеждаше, сякаш чините ще бъдат разгромени, ала те мигновено се разделиха и освободиха място на стрелците, които очистиха полето.

Джардир зяпна, като видя стрелците, които носеха така обичаните от северните жени дълги рокли с дълбоки деколтета, оставящи лицата им открити като на проститутки.

– Жените им участват в алагай’шарак? – попита Ашан вцепенено.

Джардир се вгледа по-внимателно и забеляза, че дори в ръкопашния бой участваха жени.

А там имаше и един гигант дори за техните стандарти, който повеждаше всяка атака с вик, отекващ на километри оттук. С една ръка въртеше грамадна двойна брадва, сякаш беше някакво секирче, а с другата размахваше мачете, като че ли бе джобно ножче.

Дървесен демон с над двуметров ръст прасна един от северняците, който падна на коляно, и в този момент гигантът събори ядрона, преди да успее да нанесе смъртоносен удар. Когато се претърколи обаче, изпусна оръжията си, но това въобще не помогна на алагая, който се хвърли срещу грамадата. Великанът спря демона само с една ръка, сграбчи го, а с другата му вкара юмрук, който проблясна магически и запрати тварта на кълбо във въздуха. Джардир забеляза, че непознатият носеше тежки метални ръкавици с изковани защити.

Великанът не остави дървесния демон да се освести, а се стовари отгоре му и го заудря с юмруци по главата, докато сам не се покри със сукървица. Демонът вече не мърдаше. Грамадата изрева в нощта и със своята жълта коса и брада заприлича досущ на лъв, застанал върху плячката си.

Към него тръгна друг демон, но пътя му препречи слабо момче с яркочервена коса и бяла кожа, облечено като кхафит с разноцветни дрехи, и извади някакъв инструмент. Чу се ужасно скрибуцане, алагаят запищя от болка и обхвана главата си. Шумът продължи и като че ли демонът побягна от ужас и попадна право под брадвата на друг чин, който пък само това чакаше.

– На Еверам брадата – прошепна Абан.

– Каква магия притежава този? – попита Ашан.

– Трябва да разберем – рече Джардир.

– Позволи ми да убия гиганта и да ти доведа момчето, Избавителю – примоли се Хасик, а очите му заблестяха зловещо, както винаги преди битка.

– Нищо няма да правиш – сряза го Джардир. – Тук сме, за да се учим, не да се бием.

Усети, че воините му не харесаха отговора, но това не го впечатли, защото други две фигури привлякоха вниманието му. Едната определено беше на жена, която не носеше оръжие, а малка кошница. Другата беше доста по-едра и облечена като мъж, но носеше лък като северните жени. По лицето ѝ имаше белези от демон.

И двете бяха наметнати с фини пелерини, извезани със стотици защити, и бродеха по бойното поле. Демоните не ги закачаха, а северняците спазваха уважителна дистанция.

176