Пустинното копие - Страница 19

Джардир кимна и се обърна, за да тръгне, но Кавъл улови ръката му.

– Погрижи се да не заграбят нищо – предупреди го той. – Всичко трябва да се пожертва в името на алагай’шарак.

* * *

– Двамата с теб ще очистим първото ниво – каза Джардир на Абан.

– Седем е по-късметлийско число – отвърна Абан. – Остави първото на Джурим и Шанджат.

Джардир погледна скептично крака на Абан. Абан бе успял да издържи на темпото на маршировката, но все още накуцваше, а и Джардир често го виждаше да масажира крайника си в моментите, когато си мислеше, че никой не го гледа.

– Реших, че първото ще е по-лесно за изкачване, нали кракът ти още не е заздравял напълно – рече Джардир.

Абан сложи ръце на хълбоците си.

– Приятелю, обиждаш ме! – каза той. – Най-добрата камила на пазара не може да ми се опре по сила. Прав беше, като ме караше всеки ден да се напрягам повече от предния, и сега едно изкачване до седмото ниво само ще помогне.

Джардир сви рамене.

– Както решиш – каза той и след като даде наставления на останалите ний’шаруми, двамата се заизкачваха по стъпалата.

Неравните каменни стъпала на Баха бяха врязани в отвесната страна на скалата и подкрепени на ключови места с пясъчник и глина. Понякога бяха тесни колкото човешко ходило, друг път пък трябваше да се извървят няколко крачки до следващото стъпало. По протрития камък си личеше, че са издържали на множество отрупани каручки, теглени от товарни животни. Стъпалата сменяха посоката си на всеки ред, разклонявайки се като пътечки към постройките на съответното ниво.

Все още не бяха стигнали доникъде, когато Абан се задъха, а по кръглото му лице избиха капчици пот. Куцането му се влоши и до петото ниво вече съскаше от болка на всяко стъпало.

– Май стигнахме достатъчно далеч за днес – осмели се да каже Джардир.

Абан отвърна:

– Глупости, приятелю. Силен съм... – той изстена и изпухтя – ...като камила.

Джардир се усмихна и го плесна по гърба.

– Все още можем да направим от тебе воин.

Най-накрая изкачиха седмото ниво и Джардир се обърна, за да погледне през ниския парапет. Най-долу дал’шарумите се навеждаха и изправяха, докато копаеха широки демонски ями с къси прави лопати. Траповете бяха подредени на ръба на първото ниво, така че ако хвърлеха демон от мястото, където Джардир стоеше, демонът щеше да падне вътре. Той изпита внезапно вълнение заради наближаващата битка, макар на него и на останалите ний’шаруми да не им беше позволено да се включват.

Обърна се към Абан, но приятелят му беше тръгнал надолу по терасата, пренебрегвайки гледката.

– Най-добре да започваме да разчистваме къщите – предложи Джардир, но Абан сякаш не го чуваше и продължаваше да куцука целеустремено нататък. Джардир го настигна точно когато приятелят му спря пред гигантска арка и се ухили, щом погледна символите, издълбани в свода.

– Седмо ниво, знаех си! – възкликна Абан. – Точно колкото са колоните между Рая и Ала.

– Никога не съм виждал подобни защити – отбеляза Джардир, вперил поглед в знаците.

– Това не са защити, това са нарисувани думи – отвърна Абан.

Джардир го погледна учудено.

– Като онези, изписани в Евджаха?

Абан кимна.

– Пише: „Тук, на седем нива от Ала, в прослава на Този, който е Всичко, стои скромната работилница на майстор Дравази“.

– Грънчарят, за когото говореше – промърмори Джардир. Абан кимна и понечи да отметне ярката завеса, която висеше на вратата, но Джардир го хвана за ръката и обърна Абан към себе си.

– Значи приемаш болката, когато става въпрос за печалба, но не и ако е за чест? – каза той настойчиво.

Абан се усмихна.

– Аз съм просто практичен, приятелю. Честта не можеш да я харчиш.

– В Рая можеш – отвърна Джардир.

Абан изсумтя.

– Няма да облечем майките и сестрите си от Рая.

Той издърпа ръката си и влезе в работилницата. Останал без избор, Джардир го последва, но миг по-късно се блъсна право в зяпналия Абан, който беше спрял точно от другата страна на входа.

– Стоката е непокътната – прошепна Абан, а очите му бяха добили алчен блясък.

Джардир последва погледа му и сам се опули. Там, внимателно подредени върху огромни платформи, бяха най-изкусните грънчарски съдове, които някога бе виждал. Те изпълваха стаята – гърнета и вази, бокали, лампи, чинии и паници. Всичките бяха оцветени в ярки цветове, позлатени тук-там, изпечени и гланцирани до искрящ блясък.

Абан потърка въодушевено ръце.

– Имаш ли представа колко струва всичко това, приятелю? – попита той.

– Няма значение – отвърна Джардир. – Не е наше.

Абан го погледна, като че ли е глупак.

– Не е кражба, ако собствениците са мъртви, Ахман.

– Плячкосването на мъртвите е по-лошо и от кражбата – каза Джардир. – Това е светотатство.

– Ще бъде светотатство, ако захвърлим цялото творчество на един майстор занаятчия насред купчина боклуци – отвърна Абан. – Достатъчно много са останалите отломки, които да ни послужат за барикада.

Джардир се загледа в грънците.

– Добре тогава – каза той накрая. – Ще ги оставим тук. Нека разказват историята за занаята на най-великия кхафит, така че Еверам да види творенията му и в следващия му живот да го дари с по-висока каста.

– Какъв е смисълът да разказваш истории на Еверам, след като той е всезнаещ? – попита Абан.

Джардир сви ръката си в юмрук и Абан направи крачка назад.

– Няма да слушам богохулства по адрес на Еверам – изръмжа той. – Дори и от теб.

Абан вдигна ръце умолително.