Пустинното копие - Страница 203

203

– Вярваш ли ми, Рен? – попита той.

Тя кимна, а той извади четка и някакво плътно, лепкаво мастило.

– Това е чернострък – обясни той. – Ще остави петна по кожата ти за няколко дни, може би седмица.

Внимателно, почти любящо отмести дългата коса от лицето ѝ и изрисува защити около очите ѝ. Когато приключи, ги подуха, за да засъхнат. Устните му бяха на сантиметри от нейните и на нея ѝ се прииска да ги притисне към устата си, но все още се чувстваше жегната от неговия отказ и не смееше.

Когато свърши със защитите, той я погледна.

– Какво виждаш отвъд светлината на огъня?

Рена се огледа. Нощта беше черна като катран.

– Нищо.

Арлен кимна и сложи длани на очите ѝ. Ръцете му бяха груби, целите в белези и мазоли, но бяха също така внимателни. Рена усети успокояващо гъделичкане там, където я докосна, и потрепери от удоволствие. Той сне ръцете си и усещането се изпари, но сега защитите около очите ѝ бяха топли.

– Какво виждаш сега? – попита той.

Рена се огледа наоколо с удивление. Сега дърветата и растенията сияеха със собствена светлина, а изпод краката ѝ се процеждаше светеща пàра като ниска и ленива мъгла.

– Всичко – възкликна тя с възхита. – Повече, отколкото виждам на слънце. Всичко свети!

– Виждаш магията – обясни Арлен. – Тя извира от Ядрото и отдава искрица от себе си на всяко живо същество, а то засиява.

– Това душата им ли е? – попита Рена.

Арлен сви рамене.

– Не съм пастир. Ядроните преливат от тази магия и сега ще ги виждаш съвсем ярки.

Рена се обърна към шумолящ храст и ето че един дървесен демон, допреди секунди невидим за нея, грееше в осветения от магия свят. Тя погледна собствените си ръце, които светеха едва доловимо. Здрачен танцьор бе по-ярък, а защитите по копитата и сбруята му лъщяха като звезди в небето.

Но Арлен светеше най-силно, а защитите по кожата му определено пращяха от мощ. Изглеждаха, сякаш бяха изписани с нестихваща светлина.

– Прекалено много защити – поясни той, като видя погледа ѝ, и си сложи обратно качулката. – Попил съм твърде голямо количество демонска магия, за да стана отново обикновен човек.

– Че защо ще искаш да се откажеш от такава сила? – попита Рена.

Арлен се умълча, сякаш беше объркан. Отвори уста и я затвори.

– Не знам дали бих могъл – призна си той накрая. – Но тръгнеш ли веднъж по тоя път, не можеш да се върнеш обратно, а не бих казал, че когато го избрах, бях добре с главата.

Той посочи Рена.

– И ти не си наред в момента.

– Кой си ти, Арлен Бейлс, че да ми казваш кога съм наред? – поиска да узнае Рена.

Той я пренебрегна по своя вбесяващ начин, взе копие и ѝ го подаде. Тя го погледна със съмнение и дори не посегна да го вземе.

– Всичките говорители го направиха – припомни ѝ Арлен.

– Знам т’ва – отвърна Рена, – но ако ще се бия, ще съм си с моя нож.

Тя беше довършила защитите за пробождане и срязване, ако не друго. Подаде му ножа, за да го огледа.

– Хубаво острие – отбеляза Арлен, щом го взе.

Докосна ръба с палец и само при лекия натиск ножът му пусна кръв.

– Достатъчно остър, за да обръсне човек.

– Татко се грижеше за него по-добре, отколкото за собствената си рода – въздъхна Рена.

Арлен я погледна, но не каза нищо. Обърна ножа от двете страни и провери издълбаните защити.

– Добра работа – призна той малко неохотно. – Става. Може и още, но като за начало е достатъчно.

Върна ѝ го с дръжката напред и Рена изсумтя, като го взе.

– Остава само да го изпробваме – допълни Арлен. – Време е да излезем от кръга.

Рена знаеше през цялото време, че ще се стигне дотук, но това не попречи на страха да я изпълни в същия миг като надигаща се повърня. Беше казала на сестра си, че повече няма да се страхува от нищо, но това не беше напълно вярно. Може би вече не се страхуваше от хора, но от ядрони... Все още я спохождаха спомени от онази нощ във външния нужник и я плашеха дори наяве.

Арлен сложи ръка на рамото ѝ.

– Делят ни километри от каквото и да било, Рен. Демоните се трупат там, където има хора или едър дивеч. Тук няма да срещнем много. Имаш си наметалото, а и аз съм с теб.

– За да ме спасиш – каза Рена.

Той кимна и внезапно я обзе гняв. Беше ѝ втръснало да чака други да я спасяват, но погледна дървесния демон, който дебнеше от края на пътя, и потрепери.

– Не съм готова за т’ва – призна тя, въпреки че не искаше да показва слабостта си.

Арлен обаче не я сгълча така, както бе направил с говорителите.

– Знам, че си загиваш от страх – каза той. – И аз бях така първия път. Но в Красия се научих да прегръщам страха.

– Как така? – попита Рена.

– Открий се за чувството – обясни той – и отведи съзнанието си на друго място, някъде отвъд.

Рена изсумтя.

– Т’ва звучи безсмислено.

– Напротив – каза Арлен. – Виждал съм как момчета, два пъти по-малки от мен, нападат демони само с по едно обикновено копие. Виждал съм как пренебрегват болката и продължават да се бият, сякаш слънце им грее, до победа или смърт. Страхът и болката могат да те завладеят само ако им позволиш.

– Наистина ли? – попита Рена.

Той кимна, Рена затвори очи и се откри за отвратителното чувство на страх, което таеше. За напрежението в крайниците и преобръщащия се стомах. За стиснатите си юмруци и студенината по лицето си. Когато почувства, че осъзнава всяко едно от тях, тя ги пренебрегна вкупом.

Арлен вдигна пръст и посочи дребен дървесен демон, който се държеше за дърво край тях. Иначе ядронът би изглеждал напълно слят със ствола, но сега светеше ярко пред защитения поглед на Рена и изпъкваше край бледото сияние на дървото.

203