Пустинното копие - Страница 205

К оглавлению

205

Демонът пусна мислите на женската от повърхността и се внедри по-дълбоко в ума ѝ в търсене на информация за избрания, но там не намери нищо съществено. Ядронът постави въпрос на устните ѝ.

– Как успя да върнеш изгубените защити? – попита Рена, изненадана от самата себе си.

Знаеше, че Арлен мрази да говори за всичко, което му се беше случило, след като бе напуснал Потока.

– Казах ти. Намерих ги сред едни развалини – отвърна той.

– Какви развалини? Къде? – настоя тя.

– Има ли значение? – сопна ѝ се Арлен. – Т’ва да не ти е някоя жонгльорска сага?

Рена тръсна глава, за да я прочисти.

– Извинявай. Не знам защо се заинтересувах изведнъж. Няма значение. Не ща да ти се бъркам.

Арлен изсумтя и се отправи към имението, което двамата защитаваха от няколко седмици, докато той я учеше да лови демони.

Ядронският княз изсъска, когато избраният отказа да отговори. Разумът му казваше да ги убие и двамата, но нямаше нужда да бърза. Броят защити около убежището им подсказваше, че скоро няма да тръгнат. Можеше да изчака още няколко цикъла и да ги наблюдава.

Когато човеците прекосиха защитите, мисловният демон изгуби връзка с разума на женската. Миг по-късно мимикът се приземи на едно сечище и се превърна в мъгла, предпазвайки княза, докато той се вмъкваше обратно в Ядрото, за да поразсъждава.


Двайсет и осма глава
ДВОРЕЦЪТ С ОГЛЕДАЛАТА


333 СЗ ЛЯТО

Отдавна вече се беше стъмнило, когато съветът приключи заседанието. Както очакваше Лийша, членовете му гласуваха единодушно против пътуването ѝ до Райзън с Джардир и всички, естествено, се възмутиха от нейното напомняне, че гласовете им нямат никакво значение.

Лийша не можеше вече да се възползва от защитеното си наметало по пътя за къщи, но Роджър образува предпазно музикално поле около групата, също толкова силно, колкото каквато и да било защитна мрежа. Въздействието му сякаш се беше увеличило десетократно, след като се сдоби с новата си цигулка, но Уонда и Гаред стояха с оръжията си в готовност, докато придружаваха Дарси и Вика.

– ’Се още мисля, че си си загубила ума – изръмжа Дарси.

Тя беше също толкова страховита, колкото Уонда – по-широка, макар да ѝ отстъпваше по височина, и също толкова грозновата, само че не заради белези.

Лийша сви рамене.

– Имаш пълното право на мнение, но въпросът не подлежи на обсъждане.

– А к’во ше пра’им ние, ако те отвлекат? – попита Дарси. – Не е като да имаме достатъчно коне за спасителен отряд, а и ти си т’ва, дето обединява града, особено се’а, след като Избавителя избяга един Създател знае къде.

– Принц Тамос и Дървените войници ще пристигнат скоро – рече Лийша.

– И те ня’а да тръгнат да те спасяват – намеси се Дарси.

– Аз не го очаквам от тях – рече Лийша. – Просто ще трябва да ми се доверите, че ще се оправя.

– Повече се притеснявам за нас – каза Вика. – Ако се омъжиш за онзи човек, ще те загубим завинаги, а ако не го сториш... Вероятно пак ще те загубим. Какво ще правим тогава?

– Точно затова ви доведох тук тази вечер – обясни Лийша.

Пред тях изникна колибата ѝ и още в момента, в който влязоха, Лийша даде знак на Уонда да вдигне капака за подземната работилница.

– Всички освен Вика и Дарси да останат тук – нареди Лийша. – Това е работа за билкарки.

Останалите кимнаха, а Лийша поведе жените надолу по стълбите, палейки студените си химически лампи.

– Създателю – прошепна Дарси.

Виждаше мазето за пръв път от много години, откакто Бруна я бе изпъдила като чирачка. Лийша го беше разширила и сега то бе разгърнато под цялата основа на колибата и под по-голямата част от двора. Пространството беше огромно. Покрай стените на основното помещение се издигаха защитени подпорни греди, които продължаваха и по многото разклоняващи се тунели.

Там, където Бруна бе държала шепа гърмящи пръчки, в случай че на пътя ѝ се окаже някой упорит дънер, както и два буркана течен демоногън, сега се намираха запасите на Лийша, които изг-леждаха неизчерпаеми.

– Тук има достатъчно огнетии, за да направим от Хралупата второ слънце – каза Вика.

– Защо, мислиш, държа колибата толкова далече от града? – попита Лийша. – Варя демоногън и завивам гърмящи пръчки всяка нощ от година насам.

– Защо не си казала на никой? – попита Вика.

– Защото не им е работа – отвърна Лийша. – Няма да позволя на дърварите или на градския съвет да определят как ще използваме всичко това. Това е работа за билкарки, а вие ще бъдете пестеливи, докато ме няма. Ще отпускате само ако са застрашени човешки животи. И искам да се закълнете, че като мен ще си мълчите за видяното, или така ще ви сваря чайовете, та да не можете да си спомните дали сте идвали въобще.

Двете жени я погледнаха смутено, сякаш се опитваха да преценят дали се шегува, но Лийша беше напълно сериозна и знаеше, че го виждат в очите ѝ.

– Заклевам се – каза Вика.

Дарси се поколеба за миг, но накрая кимна.

– Заклевам се в слънцето – рече тя. – Но ако не се върнеш, не отговарям.

Лийша кимна и се обърна към маса, отрупана с книги.

– Това са тайните на огъня.

* * *

Джардир се усмихна широко, когато Лийша и придружителите ѝ пристигнаха. Групичката беше по-малка, отколкото очакваше за такава влиятелна жена: само родителите ѝ, Роджър, великанът Гаред и женският шарум Уонда.

– Тази ще разгневи даматите – каза Абан за Уонда. – Ще настояват да си остави оръжията и да се покрие. Дали няма да е по-добре да помолите за нея да остане.

205