Пустинното копие - Страница 206

206

Джардир поклати глава.

– Обещах на Лийша да си избере свитата и няма да се отметна от думите си. Нашият народ ще трябва да приеме обичаите на племето хралупа. Може би ако видят жена, която упражнява алагай’шарак, това ще положи едно добро начало.

– Ако се справи добре пред тях – предположи Абан.

– Виждал съм я да се бие – рече Джардир. – При правилно обучение би могла да стане толкова опасна, колкото всеки шарум.

– Стъпвайте леко, Ахман – каза Абан. – Ако насилите промяната у хората прекалено бързо, много от тях ще я отхвърлят.

Джардир кимна, осъзнавайки напълно истината в думите на Абан.

– Искам да стоиш близо до Лийша по пътя за Изобилието на Еверам – заръча му той. – Под предлог че ще я учиш на езика ни, както тя сама пожела. Ще е непристойно, ако стоя до нея прекалено дълго, но нейните придружители зеленоземци би трябвало теб да те приемат.

– Със сигурност – по-добре от дал’шарумите – промърмори Абан.

Джардир кимна.

– Искам да знам всичко за нея. Храната, която обича, ароматите, които ѝ доставят удоволствие, всичко.

– Разбира се – съгласи се Абан. – Ще имам грижата.

* * *

Докато дал’шарумите раздигаха лагера, Абан докуцука до закритата каруца, с която щяха да пътуват Лийша и родителите ѝ. Абан с изненада забеляза, че жената сама направляваше конете. Нямаше прислуга, която да се грижи за нея или да я отменя в работата. Уважението му към нея нарасна.

– Може ли да се возя при вас, госпожице? – попита той и се пок-лони. – Моят господар ми заръча да ви помогна с езика ни, както сте пожелали.

Лийша се усмихна.

– Разбира се, Абан. Роджър може да продължи на кон. – Роджър, който беше седнал отпред при нея, изръмжа и изкриви лице.

Абан се поклони дълбоко, вкопчен в патерицата си. Опасенията на дама’тингата се бяха сбъднали и кракът му така и не заздравя напълно – дори сега се подгъваше в неподходящи моменти.

– Ако предпочитате, сине на Джесъм, бихте могли да яздите камилата ми – каза той и посочи вързаното животно.

Роджър го погледна подозрително, докато не забеляза седалката с възглавници, покрита с балдахин, която беше просторна и богато оборудвана. Очите му блеснаха.

– Тя е мила гадинка, ще следва останалите и без да я водите – отбеляза Абан.

– Е, щом ще ви направя услуга... – каза Роджър.

– Разбира се – съгласи се Абан.

Роджър грабна цигулката си, скочи със салто от каручката и се втурна към камилата. Абан, разбира се, беше излъгал. Добичето имаше упорит нрав, но веднага щом наплю Роджър, той засвири и го укроти със същата лекота, с която би укротил алагай. Лийша може и да беше по-ценна за Ахман, обаче Роджър също би бил качествена придобивка.

– Може ли да ви задам един въпрос, Абан? – попита Лийша, откъсвайки го от мислите му.

Абан кимна.

– Разбира се, госпожице.

– По рождение ли куцате? – попита тя.

Абан беше немалко учуден от дързостта ѝ. Красианците или се подиграваха на недостатъка му, или не му обръщаха внимание. Никой не се интересуваше чак толкова от кхафита, че да пита такива неща.

– Не, не съм се родил така – отвърна Абан. – Пострадах, докато бях на Хану Паш.

– Хану Паш ли? – попита Лийша.

Абан се усмихна.

– Защо пък да не започнем уроците оттук – каза той, качи се на каручката и зае мястото до нея. – На вашия език би означавало „пътеката на живота“. Още като малки момчетата в Красия биват отнети от майките им, след което отиват в шараджа на своето племе... то е като тренировъчно училище, където разбираш дали Еверам те е предопределил за шарум, дама или кхафит.

Той тупна куция си крак с патерицата.

– Това беше неизбежно. Никога не съм бил воин и си го знаех още от първия ден. Роден съм кхафит и... при условията на Хану Паш това се доказа.

– Глупости – възрази Лийша.

Абан сви рамене.

– И Ахман мислеше като вас.

– Така ли? – попита Лийша, изненадана. – Не си личи по отношението му към вас.

Абан кимна.

– Моля да го извините за това, госпожице. Моят господар бе привикан за Хану Паш същия ден, когато и аз, и той поведе ежедневна битка с ръката на Еверам, едва ли не ме изнесе на гърба си през Каджи’шараджа. Даваше ми всеки възможен шанс, а аз го предавах при всяко изпитание.

– Бяха ли честни изпитанията? – попита Лийша.

Абан се засмя.

– Нищо на Ала не е честно, госпожице, а какво остава за живота на воина. Или си слаб, или си силен. Кръвожаден или смирен. Смел или страхлив. Хану Паш разкрива мъжа, скрит в момчето, и поне в моя случай беше успешно. Не нося шарумска душа.

– Това не е повод за срам – каза Лийша.

Абан се усмихна.

– Наистина не е и аз не се срамувам. Ахман знае, че съм ценен, но би било... непристойно да се държи добре с мен пред останалите мъже.

– Добротата никога не е непристойна – рече Лийша.

– Животът в пустинята е суров, госпожице – започна Абан, – и народът ни е станал такъв. Моля ви, не ни съдете, преди да сте ни опознали.

Лийша кимна.

– Затова идвам. А междувременно ми позволете да ви прегледам. Може би бих могла да направя нещо за крака ви.

Пред очите на Абан изникна картината как Ахман го хваща със свалени копринени панталони пред погледа на Лийша. След подобно нещо животът му не би струвал и торба пясък.

Абан отхвърли с махване на ръка предложението ѝ.

– Аз съм кхафит, госпожице. Не съм достоен за вниманието ви.

– Вие сте човек като всеки друг – отвърна Лийша – и щом смятате да прекарвате време с мен, предупреждавам ви, че няма да търпя да ме убеждавате в обратното.

206