Пустинното копие - Страница 215

К оглавлению

215

– Това е варварщина!

Едва тогава Джардир я разбра. Зеленоземското табу беше смъртта. Той се поклони.

– Помислих, че наказанието ще ви удовлетвори, госпожице. Бих могъл да наредя да ги бичуват, ако предпочитате.

Лийша погледна Уонда, която сви рамене. Обърна се обратно към Джардир.

– Е, добре. Но настояваме да присъстваме, както и лично да се погрижа за раните им след като наказанието приключи.

Джардир се изненада от молбата ѝ, но го прикри и се поклони дълбоко. Обичаите на зеленоземците бяха възхитителни.

– Разбира се, госпожице. Ще бъде изпълнено утре по залез, така че всички шаруми да видят и да запомнят. Сам ще извърша бичуването.

Лийша кимна.

– Благодаря ви. Това е достатъчно.

– Този път – изръмжа Уонда.

Джардир се усмихна, като видя жестокостта в очите ѝ. Три Копия на Избавителя бяха нужни, за да я задържат, и нито един от тях не успя да постигне замисъла си! Още малко тренировки и дори кай’шарум щеше да падне пред нея. Докато я гледаше, той стигна до заключение, което можеше да раздели войската му, но бе избран от Еверам да поведе Шарак Ка и щеше да я води, както той решеше.

Поклони се на жената като на воин.

– Няма да има друг път, Уонда вах Флин ам’Дървар ам’Хралупа. Давам ви думата си.

– Благодаря ви – рече Лийша и сложи ръка на рамото му, а душата на Джардир потръпна при допира.

* * *

На вратата се похлопа.

– Кой е? – извика Роджър, сепнат от сън, и се заоглежда наоколо.

В стаята му беше тъмно, но виждаше светлите резки по краищата на кадифените завеси.

Леглото беше чудо, каквото Роджър не беше виждал, откакто напусна бордея на херцог Райнбек. Матракът и възглавниците бяха натъпкани с гъши пух, а чаршафите бяха гладки и меки под пухения юрган. Чувстваше се, сякаш спи в топъл облак. След като не чу нищо повече, Роджър се отпусна сред този уют и главата му отново полегна в прегръдките на възглавницата.

Вратата се открехна, Роджър поотвори едното си око и съзря една от съпругите на Абан или някоя от дъщерите му (Роджър така и не се научи да ги различава) да влиза. Беше облечена като останалите в широка черна роба, която скриваше всичко освен очите ѝ, а те стояха сведени в негово присъствие.

– Имате посетител, сине на Джесъм – каза жената.

Тя отиде и дръпна тежките кадифени завеси, а Роджър изпъшка и покри очите си с ръка, за да ги предпази от лъчите, проникнали в богато обзаведената му стая. Лийша може и да разполагаше с етаж от огромното имение, но на Роджър все пак му бяха дали цяло крило от втория етаж, което побираше повече стаи от хана на родителите му в Речен мост. Илона се бе разгневила, научавайки за богатството, с което красианците бяха обсипали Роджър, след като тя самата беше получила само спалня и всекидневна, макар и луксозни.

– Колко е часът? – попита Роджър.

Чувстваше се, сякаш е спал не повече от час-два.

– Малко след изгрев – отвърна жената.

Роджър отново изпъшка. Не беше спал и час.

– Кажи на онзи там, който ме търси, да дойде по-късно – каза той и отново се тръшна на матрака.

Жената се поклони дълбоко.

– Не мога, господарю. Посетителката ви е Дамаджахата. Трябва веднага да се срещнете с нея.

Роджър се изправи скорострелно и забрави всякакви мисли за сън.

* * *

В цялата къща бе настанала суматоха, когато Роджър почувства, че се е привел в достатъчно приличен вид, за да напусне покоите си. С помощта на жонгльорските си гримове бе махнал кръговете под очите си, а ярката си червена коса вчеса и върза на опашка. Носеше най-красивите си шарени одежди.

Дамаджахата – помисли си той. – Какво, по Ядрото, би искала от мен?

В коридора го чакаше Гаред, който го сподири. Роджър не можеше да отрече, че се чувстваше по-сигурен с грамадния дървар зад гърба си, а когато стигна стълбището, Лийша и Уонда вече слизаха надолу, следвани от Илона и Ърни.

– Какво иска? – попита Лийша.

Тя не беше спала повече от него, но не ѝ личеше толкова дори без боя и пудра.

– Джобовете да ми претърсиш – отвърна Роджър, – отговор няма да намериш.

Всички последваха Роджър надолу по стълбите и го накараха да се почувства, сякаш ги водеше към ръба на стръмна скала. Роджър беше артист и често се оказваше в центъра на вниманието, но този път беше различно. Сложи ръка на гърдите си и стисна медальона през ризата си. Твърдият предмет му носеше утеха, докато следваше жестикулираните напътствия на съпругите на Абан към главната гостна.

Както преди, Роджър усети как лицето му пламна при вида на Дамаджахата. Беше спал с десетки селски девойки и не една анжиерска аристократка, като всичките бяха привлекателни или хубави, или дори красиви. Лийша задминаваше всички тях по красота, но тя сякаш беше в неведение за тези си качества и не правеше никакво усилие да се възползва от тях.

Докато Дамаджахата знаеше. Идеалната извивка на брадичката ѝ и деликатната форма на носа ѝ зад прозрачния воал. Широките екзотични очи с дълги извити мигли и напомадените черни къдрици, които се изливаха като поточета по раменете ѝ. Прозрачната ѝ роба, която прикриваше всичко и нищо, показваше гладката кожа по ръцете ѝ, извивката на бедрата ѝ, облата пълнота на гърдите ѝ, тъмнината на ареолите ѝ, обезкосмените ѝ слабини. Въздухът около нея сладнеше от парфюма ѝ.

Но не беше само това, ами и всеки неин жест, поза, изражение събираха качествата ѝ в едно хармонично цяло, което пееше на мъжете около нея. Това, което Роджър постигаше при демоните с цигулката си, Дамаджахата го причиняваше на мъжете с тялото си. Той усети, че се възбужда и се почувства благодарен задето шарените му панталони бяха широки.

215