Пустинното копие - Страница 219

219

– Надявам се, разбирате каква чест отдава моят господар на вас и на дъщерята на Флин, като сам бичува провинилите се – рече Абан, – вместо да остави това на някой дама, който би проявил милосърдие, защото оправдава постъпката им.

– Даматите оправдават изнасилвачите, тъй ли? – попита Лийша.

Абан поклати глава.

– Трябва да разберете, госпожице, че нашите обичаи не са като вашите. Фактът, че вие и вашите жени се разхождате свободно с разкрити лица и с вашите, хм... – той махна с ръка към дълбокото деколте на Лийша – прелести на показ, обижда много мъже, които се страхуват, че вкарвате забранени идеи в умовете на собствените им жени.

– И затова те са решили да поставят Уонда на мястото ѝ – предположи Лийша.

Абан кимна.

Лийша свъси вежди, но стомахът ѝ изведнъж се успокои. Умишленото раняване на човешки същества беше в разрез с билкарските ѝ клетви, ала дори Бруна не се беше поколебавала да дава болезнени уроци на хората, които не се държаха цивилизовано.

– Моят господар заповяда дамаджите също да присъстват с техните кай’шаруми – продължи Абан. – Иска и те да се убедят, че трябва да приемем някои от вашите възгледи.

Лийша кимна.

– Ахман каза, че е било така, като се е запознал и с Пар’чин.

Абан внимателно запази безпристрастното си изражение, но Лийша забеляза, че цветът му се измени леко. Нищо чудно, че Арлен е имал такъв ефект върху хората и преди да си татуира кожата.

– Господарят ми е споменал Пар’чин? – попита Абан.

– Всъщност аз го споменах – отвърна Лийша. – Изненадах се, че и Ахман го е познавал.

– О, разбира се, той и Пар’чин бяха близки приятели – отвърна Абан за изненада на Лийша. – Ахман беше негов аджин’пал.

– Аджин’пал ли?

– Негов... – Абан сбърчи вежди, докато търсеше правилните думи – ...кръвен брат, бихте го нарекли вероятно. Ахман му показа Лабиринта и двамата проляха кръв един за друг. Според нашите обичаи това свързва мъжете, колкото ако носеха една и съща кръв във вените си.

Лийша отвори уста, ала преди да успее да каже нещо, Абан я прекъсна.

– Налага се да тръгнем веднага, ако искаме да стигнем навреме, госпожице – рече той. Лийша кимна и те събраха останалите ѝ приближени, наред с Аманвах и Сиквах, които не се откъсваха от Роджър.

Отведоха ги до кръга на крепостта Райзън – огромен павиран пръстен в центъра на града, заобиколен от оживени магазини и с огромен кладенец в средата. Лийша видя на пазара не само красиански, но и райзънски жени да пазаруват. Те все още носеха обичайните си рокли, но лицата им бяха скрити с було, което покриваше и деколтетата им на публични места. Много от тях зяпнаха Лийша и майка ѝ, защото двете се разхождаха с голи лица. Жените сякаш очакваха дал’шарумските им придружители всеки момент да ги нападнат.

Много от красианците вече се бяха събрали, включително дамаджите със своите покрити паланкини, както и много шаруми и дамати. Насред кръга бяха издигнати три дървени стълба, но наоколо нямаше никакви окови или въжета.

Из тълпата се разнесе вълнение и всички се обърнаха, за да видят Джардир, който пристъпи в кръга, следван от Иневера на нейния паланкин и останалите му съпруги. Лийша преброи четиринайсет, но нямаше представа дали това са всичките. Те зас-танаха толкова близо до Лийша и хралупарите, че билкарката надушваше парфюма на Дамаджахата.

Джардир пристъпи към стълбовете и махна с ръка към Копията на Избавителя. Тримата дал’шаруми не се нуждаеха от пришпорване или от придружител, а направо влязоха в кръга и се съблякоха до кръста. Коленичиха и докоснаха паветата пред Джардир с чело, след което се изправиха и обгърнаха с ръце стълбовете, без нищо да ги задържа за тях. Онзи, чиято ръка Уонда бе счупила, беше с бял гипс.

Джардир бръкна в робата си и извади бич с три каиша от преп-летени кожени ремъци, а в последните няколко сантиметра от всяка опашка бяха вплетени остри метални късчета.

– Какво е това? – попита Лийша.

Очакваше Джардир да използва обикновен камшик. Това нещо изглеждаше много по-жестоко.

– Нарича се алагайска опашка – поясни Абан. – Камшикът на даматите. Казват, че от удара с него боли, все едно да те шибне опашката на пясъчен демон.

– Колко удара ще трябва да понесат? – попита Лийша.

Абан се засмя.

– Колкото издържат. Шарумите биват бичувани, докато не пуснат стълба и не паднат.

– Но... това може да ги убие! – възкликна Лийша.

Абан сви рамене.

– Шарумите са прекрасни воини, но не се славят с интелект или инстинкт за самосъхранение. Те смятат, че подлагат мъжеството си на изпитание, като издържат колкото се може повече удара. Събратята им ще залагат кой ще издържи най-дълго.

Лийша се намръщи.

– Никога няма да разбера мъжете.

– Нито пък аз – съгласи се Абан.

Гледката беше тежка – всеки удар с алагайската опашка оставяше ярки кървави следи по гърбовете на жертвите. Джардир бичуваше всеки поред, като накрая се връщаше обратно при първия, и Лийша не беше сигурна дали го прави от милосърдие, или за да не им позволи да изгубят чувствителността си. Тя трепваше при всеки удар, защото се чувстваше, сякаш бичуваха и нея. По лицето ѝ се стичаха сълзи и не ѝ се искаше нищо друго, освен да избяга от ужасната гледка към гърбовете на мъжете, които бяха станали огромни отворени рани, разкриващи ребрата им. Нито един от тях не извика, нито пък прояви достатъчно разум, за да падне.

В един момент извърна поглед и видя, че Иневера гледа случващото се с абсолютно спокойствие. Дамаджахата забеляза, че Лийша се беше обърнала към нея, и се надсмя на сълзите по лицето ѝ.

219