Пустинното копие - Страница 223

К оглавлению

223

Тя изсумтя.

– То и без т’ва не е кражба. Тези жени си делят мъжете, както кокошките делят петела.

Лийша я погледна с досада.

– О, какъв късмет ще извадя, ако стана една от снасящите кокошки на Джардир!

– По-добре, отколкото да си от онези, които ще заколят – отвърна ѝ бързо Илона.

Стигнаха стаите на Лийша и Илона я последва. Билкарката се свлече на диван, обсипан с възглавници, и отпусна глава на ръцете си.

– Ще ми се Бруна да беше тук. Тя щеше да знае какво да прави.

– Щеше да се омъжи за Джардир и да го укроти – отвърна Илона. – Ако имаше твоето тяло и младостта ти, отдавна вече щеше да е опитомила и двамата Избавители. Даже щеше да си подслади и живота, като ги остави да ѝ свият пръстчетата на краката.

– Не би могла да знаеш това, мамо – рече Лийша.

– Знам по-добре от теб – отвърна Илона. – Чиракувах на нещастната старуха още преди да се родиш, а дори тогава не бяха останали много хора, достатъчно дърти, за да си спомнят Бруна в разцвета ѝ. Те разправяха обаче, че краката ѝ така и не се съб-рали, докато не се омъжила, вече на възраст. Но като млада движела града по-уверено, отколкото като изкуфяла старица. По-уверено, отколкото ти го управляваш, защото силата ѝ не била само тук... – Илона бодна Лийша по слепоочието – ...но и тук. – тя посочи с пръст чатала си. – Това дава не по-малко власт на жените от билкарството и само глупак би отказал да се възползва.

Лийша понечи да възрази, но поради някаква причина думите на майка ѝ ѝ се сториха верни и тя не намери опровержение в главата си. Бруна беше живяла като порочна стара жена, пълна с вулгарни забележки и истории от развратните си младини. Лийша беше пропускала много от историите покрай ушите си с мисълта, че старицата просто обича да шокира хората, ала сега вече не беше така убедена.

– Как по-точно да се възползвам? – попита тя.

– Джардир е завладян от мисълта за теб – каза Илона. – Всяка жена ще го види отведнъж. Точно затова Иневера се плаши от теб, а ти имаш възможност да хванеш пустинната змия за гушата и да я извърнеш от народа си.

– Народа ми – повтори Лийша. – Хралупата.

– Разбира се, че Хралупата! – сопна ѝ се Илона. – Слънцето на Райзън залезе и няма какво повече да се направи!

– Ами Анжие? – попита Лийша. – Лактън? Всяко селце от тук до там? Може би бих могла да защитя Хралупата, но какво бих могла да направя за останалите?

– От леглото на Джардир ли? – попита възмутено Илона. – Има ли място на света, откъдето би могла да повлияеш повече на войната? Ако утолиш страстта на мъжа, той ще ти даде каквото пожелаеш. Този твой голям мозък със сигурност би могъл да измисли няколко простички молби, които да предотвратят най-страшното от настъплението му.

Тя се наведе към Лийша и прошепна в ухото ѝ:

– Или би предпочела гласът на Иневера да шепти съвети в ухото му, докато той се унася всяка нощ?

Мисълта бе ужасяваща и Лийша разтърси глава, но все още не беше сигурна.

– Портите на Рая не стоят между краката ти, Лийша – каза Илона. – Знам, че искаше да почакаш до брачната си нощ, и да си кажа честно, аз също исках това за теб. Но не се получи така и животът продължава.

Лийша погледна остро майка си и като видя непоколебимото ѝ лице, разбра, че майка ѝ е готова да застане зад всяка своя дума.

– Виждаш света много ясно, майко – рече Лийша. – Понякога ти завиждам.

Илона се слиса.

– Наистина ли? – попита невярващо тя.

Лийша се усмихна.

– Да не си помислиш, че е често.


Трийсета глава
ДИВОТО


333 СЗ ЛЯТО

Рена изчакваше търпеливо каменният демон да се материализира. Беше избрала внимателно къде да се покатери – отгоре на единственото високо дърво на хълм, от който стърчаха големи скали като счупени кокали, подаващи се от плътта.

Следите по земята ѝ казваха, че високият три метра и половина ядрон гигант излиза почти всяка нощ на това място. През последните шест седмици Арлен я бе научил на много неща, включително че каменните демони робуват на навика, а по-малките им събратя са се научили да странят от всяко място, от което би могъл да излезе каменен демон.

Докато мръсната сива мъгла се процеждаше от скалата и се събираше бавно в демонски силует, тя затвори очи, вдишвайки дълбоко, прегърна страха си и намери своя вътрешен център.

Истинско чудо беше колко добре работеше красианският опит. Отначало се бе оказал предизвикателство, но на Рена вече ѝ трябваше само миг, за да промени нагласата си и да се пренесе на област в съзнанието си, където нямаше болка или страх от врагове и провал.

Светът изглеждаше по-различно, когато отвори очи и се изправи, а босите ѝ крака стъпваха уверено на клона. В лявата си ръка държеше ножа на Харл, а с палеца си разсеяно опипваше защитите, които бе издълбала в костената дръжка. В дясната държеше един-единствен кестен.

Студен полъх разшумоли пожълтелите листа около нея и тя си пое дълбоко дъх, оставяйки въздухът да погали голата ѝ плът. Чувстваше се като част от нощния свят точно толкова, колкото нищо неподозиращия демон, който добиваше плътност под краката ѝ.

Дългата ѝ кестенява коса ѝ се беше пречкала, затова от нея бяха останали само къси щръкнали кичури, допълнени от една-едничка плитка, която да ѝ напомня за предишната дължина. Роклята ѝ вече не приличаше на себе си. Рена я беше срязала на две части: елек, който придържаше гърдите ѝ и разкриваше защитения ѝ корем, и пола с две дълги цепки от двете страни, които даваха свобода на защитените ѝ крака.

Арлен все още отказваше да защитава кожата ѝ, но тя го беше пренебрегнала и сама си стриваше чернострък. Мастилото оставяше тъмнокафяви следи по кожата ѝ, които издържаха дни, преди да избледнеят.

223