Пустинното копие - Страница 227

227

Той вдигна ръката си, покрита със стотици миниатюрни защити.

– Това, което направих, не е естествено. Още в началото ме накара да лудна, но с’а не съм и наполовина толкова разумен. – той сложи ръце на раменете ѝ. – Не искам да се случи т’ва и с теб.

Рена пое лицето му в ръце.

– Благодаря ти, че те е грижа – рече тя.

Той се усмихна и се опита да погледне надолу, но тя задържа лицето му и продължи да го гледа в очите.

– Но ти не си ми баща, нито съпруг, а и дори да беше, тялото ми пак щеше да си е мое и щях да правя с него каквото си поискам. Повече няма да живея, както другите ми казват, че е лесно. От сега нататък следвам само моя си път.

Арлен се намръщи.

– Своя си път ли следваш, или си се лепнала за моя?

Рена се опули и всеки мускул по тялото ѝ крещеше да се нахвърли срещу него и да започне да го рита, драска, хапе, докато не... Тя потръска глава и си пое дълбоко въздух.

– Остави ме на мира – каза тя.

– Върни се с мен в имението – отвърна Арлен.

– Да върви по ядроните проклетото ти имение! – изкрещя тя. – Остави ме на мира, демонски сине!

За един дълъг миг Арлен не отдели поглед от нея.

– Добре.

Рена стисна зъби, отказвайки да заплаче, докато го гледаше как си отива. Тя се вдигна на крака, изправи гръбнак въпреки болката и измъкна ножа си от овъглените останки на демона. Дори силният огън не беше навредил на ножа, който я погъделичка с пос-ледните искри на магията, а тя го избърса и прибра в канията на ханша си.

Дълго не мръдна от мястото си, след като Арлен си тръгна, и в нея се бореха две сили. Едната искаше да изкрещи и да се затича в нощта в търсене на демони, върху които да излее гнева си. Другата се чудеше дали Арлен не беше прав и я заплашваше всеки миг да падне на земята и да заплаче.

Рена затвори очи, прегърна болката и гнева и се отдръпна от тях. Истинско чудо беше колко бързо се успокои.

Арлен просто изпитваше прекалено голяма нужда да я закриля. След всичко, което беше направила, той все още не ѝ вярваше.

Сега тя се намираше отвъд всякакви емоции. Стъпи здраво на земята и започна първия шарукин, като всеки неин ход се преливаше в следващия. Опитваше се да вкара движенията толкова дълбоко в мускулите си, че те да ѝ идват от само себе си. Докато ги правеше, си припомняше всеки миг от битката тази нощ, търсейки начини да се подобри.

Дори другите да го смятаха за могъщия Защитен, Рена знаеше, че той просто си е Арлен Бейлс от Потока на Тибит, и демоните да я вземат, ако имаше нещо, което той може да прави, а тя не.

* * *

Това не мина толкова зле – саркастично си каза Защитения, докато си тръгваше. Не беше стигнал далече, когато седна, облегна се на едно дърво и затвори очи. Ушите му долавяха стърженето на гъсениците по листата. Ако Рена имаше нужда от него, той щеше да я чуе и да отиде при нея.

Прокле детинската си наивност, която не му бе позволила да види Харл в истинската му светлина. Когато Илейн се беше предложила на баща му, той я помисли за най-долното същество на света, а тя просто беше направила нужното, за да оцелее, както той сам беше постъпил в Красианската пустиня.

А Рена... Ако се беше върнал с баща си, вместо да избяга след смъртта на майка си, Рена щеше да дойде с тях във фермата, баща ѝ повече нямаше да я застрашава, а на нея щеше да ѝ бъде спестена смъртна присъда. Сега децата им щяха да са на възраст за обещаване.

Той обаче беше обърнал гръб на Рена, още една пътека към щастието, която беше изоставил, и в резултат на това животът му се беше превърнал в кошмар.

Не биваше да я взима със себе си. Беше постъпил егоистично. Направил го беше за себе си, щом я прокле да води този живот, само и само да спаси собствения си разум. Рена избра неговия път, защото вярваше, че няма нищо за губене, но за нея все още не беше късно. Тя не можеше да се върне в Потока на Тибит, но ако той успееше да я заведе в Хралупата на Избавителя, тя щеше да види, че на земята са останали и добри хора, хора, които искаха да се борят, без да предават единственото, което ги правеше човеци.

Но Хралупата дори по най-прекия маршрут беше на повече от седмица път от имението им. Защитения трябваше да върне Рена в цивилизацията колкото се може по-скоро, преди зародилият се в нея звяр да стане единственото, което тя познава в себе си.

Речен мост беше на по-малко от два дни път оттук. Оттам можеха да отидат в Щурски пробег, Анжие и Земеделски пън, преди да стигнат Хралупата. Той щеше да се възползва от всяка възможност да я накара да общува с хора и да стои будна през деня, вместо да си проспива сутрините, а следобедите да тръгва по следите на демони, както вече бяха свикнали да правят.

На него самия не му се нравеше идеята да прекара толкова много време сред хора, но нямаше друг избор. Рена беше по-важна. Щом се налагаше хората да видят защитите му и да се разприказват, така да бъде.

* * *

Юкор спази обещанието си и пусна бежанците да прекосят Разделящата река, но след като цялата реколта на Райзън беше загубена, а лятното слънцестоене отминало, всички ги очакваха трудни времена. Речен мост се беше разгърнал от двете страни на реката заради нарастващото градче от палатки, където бежанците живееха между калпави защити, насред мръсотия и мизерия, отвъд стените на самия град. Рена сбърчи нос от погнуса, докато подминаваха, и Защитения разбра, че гледката едва ли успява да я привлече отново към цивилизацията.

Броят на стражите край портата също се беше увеличил. Щом ги видяха да приближават, погледнаха пренебрежително Защитения и Рена. Нищо чудно. Защитения се беше покрил от главата до петите, дори под жаркото слънце, и това винаги прив-личаше внимание, а Рена със своите скандално изрязани парцали и избелели петна от чернострък по кожата не помогна много, за да успокоят охранителите.

227