Пустинното копие - Страница 228

228

Но Защитения още не беше срещал страж, било то в град или градче, който да не се изпълни с гостоприемство при вида на жълтица, а Защитения носеше доста такива в дисагите си. Малко по-късно те вече се намираха в крепостта и прибираха конете си в конюшнята пред оживен хан. Беше рано вечерта и мостовчани се прибираха по домовете си след тежкия дневен труд.

– Тука не ми харесва – каза Рена, оглеждайки се наоколо, докато стотици хора минаваха край тях. – Половината народ умира от глад, а другата ни гледа като че ли ей с’а ше ги ограбим.

– Не го мисли – посъветва я Защитения. – Трябват ми новини, а в гората трудно ще ги намеря. Свикни малко с градовете.

Рена не изглеждаше доволна от отговора му, но си замълча и кимна.

Салонът на хана беше пълен по това време на деня, но по-голямата част от гъмжилото стоеше край бара и Защитения забеляза малка свободна маса в задната част. Седнаха с Рена и след няколко секунди дойде сервитьорката. Беше млада и хубава, но очите ѝ изглеждаха уморени и тъжни. Роклята ѝ беше почти чиста, но му се стори захабена и по оттенъка на кожата ѝ и формата на лицето ѝ той веднага разбра, че беше райзънка, може би една от първите бежанки, извадили късмета да си намерят работа.

До тях седеше шумна мъжка компания.

– Ей, Мили, дай тука още по едно! – извика един от тях и плесна сервитьорката по дупето със звучно плющене; тя подскочи, след което затвори очи, пое дълбоко въздух и се обърна наполовина към мъжете с фалшива усмивка.

– Ясно като слънцето, че ще ви сипя, момчета – отвърна тя ведро.

Усмивката ѝ изчезна, щом се обърна отново към тях.

– К’во ще желаете?

– Две чаши пиво и вечеря – отвърна Защитения. – И стая, ако имате.

– Имаме – каза момичето, – но с всичките тия хора, дето минават през града, ще ви излезе солено.

Защитения кимна и остави жълтица на масата. Очите на сервитьорката се разшириха. Едва ли беше виждала истинско злато през живота си.

– Това би трябвало да покрие храната и пиенето за вечерта. Ти задръж рестото. А сега с кого трябва да говоря за стаята?

Момичето грабна монетата на мига, преди някой от клиентите ѝ да я види.

– Говорете с Мич, той държи това място – каза тя и посочи едър мъж с навити ръкави и бяла престилка, който се потеше над бара и се опитваше да напълни всички халби, които му тикаха в ръцете; докато се обръщаше, за да погледне, Защитения я видя как мушка монетата в предния си джоб.

– Благодаря ти – каза Защитения.

Момичето кимна.

– Веднага ще ви донеса пивото, пастире.

Тя се поклони и изприпка нататък.

– Стой тук и се пази, докато ни взема стая – каза Защитения на Рена. – Няма да се бавя.

Тя кимна и той тръгна.

Край бара имаше навалица от мъже, които искаха да изпият няколко последни чаши пиво, преди да се приберат зад защитите си за през нощта. Защитения трябваше да изчака в края за вниманието на ханджията, но когато мъжът погледна към него, Арлен извади още една златна монета и собственикът дойде на мига.

Мич изглеждаше като някогашен здравеняк, надебелял впос-ледствие. Като че ли беше достатъчно едър, за да изхвърли буйс-тващ клиент, но успехът и средната възраст сякаш бяха изсмукали силата на младините му.

– Стая – каза Защитения и му подаде жълтицата.

Извади още една от портмонето си и я вдигна.

– И новини от юга, ако знаете нещо. Връщам се от Потока на Тибит.

Мич кимна, но присви очи.

– Там верно нищо не се случва – съгласи се той и се наведе леко, за да надзърне под качулката на Защитения.

Арлен отстъпи назад и ханджията веднага се отдръпна, като погледна нервно към жълтицата от страх да не би да изчезне.

– Напоследък само за юга се говори, пастире – каза Мич. – Още откакто пустинните плъхове откраднаха билкарката на Хралупата да я правят булка на владетеля им, демона на пустинята.

– Джардир – изръмжа Защитения и сви юмрук.

Съжали, че не се промъкна в красианския лагер, за да го убие още щом излязоха от пустинята. Някога беше смятал Джардир за мъж на честта, но сега знаеше, че всичко това е само фасада, която криеше копнежа му за власт.

– Казват, че отишъл там, за да убие Защитения – продължи Мич, – но Избавителя изчезнал.

Защитения се изпълни с гняв, парещ като жлъчка. Ако Джардир накараше Лийша да страда по какъвто и да било начин, ако дори косъм паднеше от главата ѝ, Защитения щеше да го убие и да пог-не армията му обратно към пустинята.

– Добре ли сте, пастире? – попита Мич.

Защитения му подхвърли изкривената монета, която бе стояла в свития му юмрук, и се обърна на другата страна, без да дочака ключа за стаята. Трябваше да стигне до Хралупата, веднага.

В същия момент чу крясъка на Рена и как някой изпищя от болка.

* * *

Рена спря да диша, щом влязоха в хана. Досега не беше виждала място, където хората да са така нагъчкани. Врявата беше непоносима, а въздухът горещ и спарен, пропит от дима на лули и пот. Тя усети как сърцето ѝ задумка, но когато погледна Арлен, видя, че той върви с изправен гръб, със сигурна стъпка и си припомни кой беше той. Кои бяха те. Тя също се изправи и срещна погледите на тези, които ги зяпаха, със студено безразличие.

Някои мъже започнаха да подвикват и подсвиркват, щом видяха момичето, но тя ги изгледа свирепо и повечето от тях бързо извърнаха очи. Докато си проправяха път през тълпата обаче, усети нечия ръка да опипва задника ѝ. Тя се извъртя, стиснала ножа си, но от нахалника нямаше и следа. Можеше да е всеки от дузината мъже, които се правеха, че не я забелязват. Стисна зъби и изтича подир Арлен, а в следващия момент чу бурен смях зад гърба си.

228