Пустинното копие - Страница 234

234

– И майка ми не беше доволна, че има само дъщеря – каза Лийша.

– Дъщеря като теб струва колкото дузина синове – отбеляза Джардир. – И защо забравяш братята си? Това, че са при Еверам, не смекчава нейния принос за тях.

Лийша въздъхна.

– Майка ми излъга за това, Ахман. Аз съм единственото ѝ дете и нямам вълшебен зар, с който да ти обещая синове.

Докато говореше, тя усети как от плещите ѝ падна товар. Както с дрехите си, тя му показваше каква е наистина.

Джардир я изненада, като сви рамене.

– Ще бъде както Еверам реши. Дори да имаш първо три момичета, аз ще ги обичам и ще вярвам, че ще дойдат синове.

– Не съм и девствена – изтърси Лийша и затаи дъх.

Джардир се вгледа в нея и Лийша се зачуди да не е прекалила с признанието. Негова работа ли беше да знае дали е, или не е?

Но за него беше, а майчината ѝ лъжа тежеше на Лийша, все едно беше нейна собствена, защото я бе потвърдила с мълчанието си.

Джардир се огледа в двете посоки, сякаш за да се увери, че са сами, приближи се близо до нея и устните му почти докоснаха нейните.

– И аз не съм – прошепна той и тя се разсмя.

Той се присъедини към нея и тя почувства мига като нещо искрено и истинско.

– Омъжи се за мен – помоли я той.

Лийша изсумтя.

– Защо ти е още една жена, щом като вече имаш...

– Четиринайсет – довърши той и махна с ръка, като че ли това не беше нищо. – Каджи е имал хиляда.

– Някой помни ли въобще името на петнайсетата му? – попита Лийша.

– Шанах вах Кревакх – каза Джардир, без дори да се замисли. – Смята се, че баща ѝ е откраднал сенки, за да направи косата ѝ, а от утробата ѝ излезли първите съгледвачи, невидими в нощта, но винаги бдящи до своя баща.

Лийша присви очи.

– Измисляш си.

– Ще ме целунеш ли, ако е истина? – попита Джардир.

Лийша се престори, че размишлява.

– Стига да ми позволиш да ти ударя шамар, ако не е.

Джардир се усмихна и посочи Евджаха.

– Тук е вписана всяка съпруга на Каджи и имената им са почетени за вечни времена. Някои от описанията са доста обширни.

– Вписани са всичките хиляда? – попита Лийша недоверчиво.

Джардир ѝ намигна.

– Описанията стават по-кратки много след първите сто.

Лийша се подсмихна и взе книгата.

– Страница двеста трийсет и седма – рече Джардир, – осми ред.

Лийша запрелиства страниците, докато не намери точната.

– Какво пише? – попита Джардир.

Лийша все още се затрудняваше с разбирането на голяма част от текста, но Абан я бе научил да произнася думите.

– Шанах вах Кревакх – рече тя.

Прочете му целия пасаж, опитвайки се усилено да спази мелодичното произношение на красианския език.

Джардир се усмихна.

– Сърцето ми ликува, когато те слушам да говориш на моя език. Аз също описвам живота си. Ахманджахът се пише със собствената ми кръв, както Каджи е написал Евджаха. Ако се страхуваш, че ще бъдеш забравена, обещай ми да станеш моя и ще изпиша за теб цяла дюна.

– Все още не знам дали искам да съм твоя – каза Лийша искрено.

Усмивката на Джардир увехна, ала тя се наведе към него и му се усмихна.

– Но ти си заслужи целувката.

Устните им се допряха и по нея премина тръпка, по-силна от каквато и да било магия.

– Ами ако майка ти ни хване? – попита Джардир и се отдръпна, след като тя по никакъв начин не показа, че иска да се отделят един от друг.

Лийша пое лицето му в ръце и го придърпа обратно към себе си.

– Залостих вратата – каза тя и отвори устата си за неговата.

* * *

Лийша беше билкарка. Възпитаничка на науката от стария свят и ръководителка на собствените си експерименти. Нищо друго не я прехласваше толкова, колкото научаването на нещо ново и независимо дали ставаше въпрос за билки, защити или чужди езици, нямаше умение, което да не можеше да овладее и да добави нещо ново от себе си.

Тя беше такава и на възглавниците същия ден, когато свалиха дрехите си, и Лийша, която бе прекарала последното десетилетие и половина, учейки се да лекува тела, сега най-накрая разбра как да ги накара да запеят.

Джардир, изглежда, беше съгласен, когато се изтъркаляха един от друг, потни и задъхани.

– Посрами дори танцьорки върху възглавници дживах’шаруми.

– Това е от годините потискана страст – отвърна Лийша и се изтегна с наслада, без свян от голотата си; никога не се беше чувствала толкова свободна.

– Имаш късмет, че си Шар’Дама Ка. По-слаб човек сигурно нямаше да оцелее.

Джардир се засмя и я целуна.

– Роден съм за война и с теб бих водил тази прекрасна битка стотици хиляди пъти, ако трябва.

Той се изправи и се поклони ниско.

– Но се страхувам, че слънцето залязва и трябва да се присъединим към една друга битка. Днес е първата нощ от Последната четвърт и алагаите ще бъдат силни.

Лийша кимна и те се облякоха се неохота. Той взе копието си, а тя – престилката с джобовете.

Никой не им каза нищо, когато срещнаха Гаред, Уонда и Роджър на двора с чакащите Копия на Избавителя. Лийша се чувстваше ужасно различна и беше сигурна, че останалите го забелязват, но дори да беше така, те не го показаха по никакъв начин.

Дори по време на алагай’шарак Лийша осъзна, че ѝ е трудно да се съсредоточава близо до Джардир. Той, изглежда, се чувстваше по същия начин и не я изпусна от очи, докато тя преглеждаше и обгрижваше малкото и леки рани на умелите воини.

– Може ли да ти почета и утре? – попита Джардир след края на битката. Той имаше дела за вършене, които щяха да му отнемат още часове, но хралупарите можеха да се върнат в Двореца с огледалата.

234