Пустинното копие - Страница 241

241

Няколко демона дебнеха наоколо и изпробваха защитите на колибите, но Рена се беше загърнала с магическото си наметало, а Арлен излъчваше такава сила, че му беше напълно достатъчно да изсъсква от време на време и да поглежда ядроните в очите, за да обезсърчи набезите им, докато двамата се разхождаха по брега на реката.

– Търговци, които не искат стражите на моста да им ровят из стоките, понякога си плащат на хора със салове да ги преведат от другата страна на Разделящата – отвърна Арлен. – Обикновено защото пренасят нещо или някого, когото не би трябвало.

– Значи можем да наемем такъв? – попита Рена.

– Бихме могли – каза Арлен, – но това би означавало да чакаме до сутринта и да се оправяме с още слухове. По тия земи не мога и с ръка да замахна, без да цапна някой глупак, убеден, че аз, видиш ли, съм бил Избавителя.

– Не те познават като мен – подсмихна се Рена.

– Ето там – каза Арлен и посочи сал, достатъчно голям, за да побере и Здрачен танцьор.

В брега на реката имаше голяма вдлъбнатина, където салът е бил дърпан и бутан всеки ден. Арлен даде на Рена една от своите древни жълтици.

– Иди да оставиш това пред вратата.

– Защо? – попита Рена. – Новолуние е. Няма да ни види, че го взимаме, а дори да ни чуе, то е ясно като бял ден, че няма да пресече защитите си, за да ни погне.

– Не сме крадци, Рен – каза Арлен. – Контрабандист или не, някой си изкарва прехраната с тоя сал.

Рена кимна, взе монетата и я остави пред прага на колибата.

Арлен огледа сала.

– Няма дори една проклета водна защита!

Той се изплю на брега.

Рена се върна и ритна един от коловете.

– И тея не струват пукната пара. Само тъпият късмет ги пази тия салове.

Арлен поклати глава.

– Не мога да си го обясня, Рен. На десет години всеки в Потока на Тибит знае защитите по-добре от повечето хора от Свободните градове, където ги учат да не дават на никого без разрешително от гилдията да им защити дори един проклет перваз.

– Можеш ли сега да му направиш защити? – попита Рена, кимайки към сала.

Арлен поклати глава.

– Няма да изсъхнат преди утрото.

Рена погледна към водната шир. Дори със защитените си очи не виждаше другия бряг.

– Какво ще стане, ако се опитаме да минем без защити?

– По брега обикновено се крият жабета – отвърна Арлен. – Ако убием първо тях...

Той сви рамене.

– Новолуние е. Няма какво да огрее сала, за да ни видят речните демони, така че по всяка вероятност ще минем дълбокото невредими. А докато стигнем отсрещния бряг, небето вече ще се е развиделило и повечето жабета ще са се върнали в Ядрото.

– Жабета ли? – попита Рена.

– Крайбрежни демони – отвърна Арлен. – Хората им викат жабета, защото приличат на големи водни жаби, само дето са достатъчно големи, за да те изядат тебе, вместо някоя муха. Изскачат от водата, улавят те с език и преглъщайки, те придърпват към себе си. Ако се съпротивляваш много, се гмурват и те удавят.

Рена кимна и извади ножа си. По кокалчетата ѝ имаше чисто нови защити, изрисувани с чернострък.

– И кой е най-добрият начин да убиеш някое?

– С копие – рече Арлен и ѝ подаде такова. – Гледай.

Той се приближи бавно до ръба на реката и изсвирука пискливо. За миг всичко изглеждаше спокойно, но в следващия момент водата край брега избухна и от реката изскочи огромен ядрон със зейнала паст. Той се приземи с набитите си, ципести ходила, отвори рязко уста и изстреля дебелия си слузест език към Защитения.

Ала Арлен беше подготвен и с лекота се отмести встрани. Демонът изкряка и се хвърли съвсем на брега, като с един скок покри около три метра. Пак изстреля езика си към него и Арлен отново направи крачка встрани, но този път го нападна, преди езикът да успее да се прибере. С един бърз, точен замах той промуши гънките дебела кожа по брадичката на създанието, а оттам и мозъка му, и рязко завъртя. Пропукващата магия освети нощта, когато извади копието, и щом демонът падна на земята, Арлен го наръга още веднъж, за да се увери, че е мъртъв.

– Номерът е да ги изкараш на сушата – каза Арлен, като се върна при Рена. – Ако избегнеш първия език, те изскачат на брега, за да пробват отново. Добри скачачи са, но предните им крака нямат обхвата на копието. Можеш да ги промушиш от безопасна дистанция.

– Не звучи много забавно – отбеляза Рена, но хвана копието си, тръгна към водата и се опита да изсвирука.

Тя очакваше да последват няколко секунди пауза, преди да види реакция, ала от водата почти веднага изскочи крайбрежен демон и изстреля езика си към нея от повече от четири метра разстояние. Тя се извъртя от пътя му, но не беше достатъчно бърза и езикът я перна косо, поваляйки я на земята.

Преди да успее да се осъзнае, демонът изскочи от водата, приземи се на брега и опита отново. Тя се претърколи настрани, обаче езикът му я улови за бедрото и бавно започна да я придърпва. Рена остави копието, за да забие нокти в речния бряг, но от това нямаше никаква полза. Устата на ядрона, която беше достатъчно широка, за да я погълне цялата, беше пълна с ред до ред къси, остри зъби.

Рена не му обърна внимание, а вместо това се извъртя към Арлен, който вече тичаше към нея.

– Ти не се меси, Арлен Бейлс! – изръмжа тя и го спря на място.

Беше почти в обсега на демонската паст, когато отново се обърна към чудовището. Ритна нагоре сандала си, след което го запрати със свободния си крак към челюстта на демона и той просветна от магията. Езикът на ядрона се поотпусна, Рена се извъртя и го прободе с ножа си. Когато ядронът се сви, тя се изправи на крака и го промуши в окото. Отскочи назад, за да избегне предсмъртните му гърчове, после бързо вкара ножа си и в другото му око, за да е сигурна, че ще умре.

241