Пустинното копие - Страница 242

242

Обърна се към Арлен, предизвиквайки го да я разкритикува. Той не каза нищо, но на крайчето на устата му личеше едва доловима усмивка, а очите му блестяха.

От колибата се нададоха викове и светлината на газена лампа замъждука в един от прозорците, събуден от врявата.

– Време е да тръгваме – рече Арлен.

* * *

Избраният беше потеглил. Ядронският княз изсъска в безсилието си, но веднага скочи на гърба на мимика си и литна по дирите му.

Беше рисковано да оставя човека жив още един цикъл, но мисловният демон беше решил, че рискът си заслужава, защото така можеше да научи как избраният се е сдобил със силите си, след като го бяха отписали. Избраният избиваше търтеи всяка нощ, но броят на жертвите му беше незначителен, както и този на оръжията, които разпространяваше. Той не беше обединител като опасния на юг.

Ала беше по силите му да стане. Призовеше ли ги, човешките търтеи щяха да се нароят около него и ако това се случеше, вероятно кошерът щеше да се окаже в опасност.

А сега избраният се бе насочил с огромна решителност към човешките развъдници. Ядронският княз беше сигурен, че сега вече избраният ще свика човешките търтеи и ще започне обединяване. Това не биваше да се допуска.

Мисловният демон прекара остатъка от нощта в опити да го проследи. Стигна реката точно преди изгрев и изсъска, щом видя плячката си. Сега не можеше нищо да се направи, тъй като скоро щеше да се съмне, но на следващата нощ щеше да ги намери бързо.

Мимикът се приземи леко на речния бряг и се наведе ниско, така че ядронският принц да слезе. Щом започнаха да се дематериализират, мимикът заръмжа меко, усещайки нетърпението на господаря си да убие плячката.

* * *

На сутринта Рена и Арлен продължиха на кон, а след няколко часа подминаха разклонение, където имаше стар пътепоказател.

– Няма ли да спрем в градчето? – попита Рена.

Арлен я погледна.

– Ти можеш да четеш?

– Разбира се, че не – отвърна Рена. – Не ми е нужно да чета, за да знам какво значи табела на пътя.

– Имаш право – отбеляза Арлен и тя усети, че се е ухилил под качулката си. – С’а не мога да си губя времето в други градчета. Трябва веднага да стигна до Хралупата.

– Защо? – попита Рена.

Арлен се вгледа в нея за миг, размишлявайки.

– Една приятелка се е насадила където не трябва – каза той накрая – и аз си мисля, че съвсем не съм невинен за тая работа, след като отсъствах толкова дълго.

Рена се почувства, сякаш студена ръка сграбчи сърцето ѝ.

– Каква приятелка? Коя е тя?

– Лийша Пейпър – отвърна той. – Билкарка от Хралупата на Избавителя.

Рена преглътна.

– Хубава ли е?

Тя се наруга веднага щом думите излязоха от устата ѝ.

Арлен се обърна назад и я погледна едновременно подразнено и развеселено.

– Защо пак се чувствам, сякаш сме на по десет лета?

Рена се усмихна.

– Защото аз не съм от тези, които гледат на теб като на Избавител. Те не са виждали физиономията, която направи, когато с Бени си чукнахте зъбите на сеновала.

– Твоята целувка беше по-хубава – призна Арлен.

Тя го стисна по-силно за кръста, но той се размърда с неудобство и продължи:

– Скоро ще излезем от пътя. Напоследък срещаме прекалено много хора. Знам пътека, която ще ни отведе до едно от скривалищата ми за нови оръжия и провизии. Оттам можем да прегазим Анжиерската река и след няколко нощи ще сме в Хралупата.

Рена кимна и преглътна прозявката си. Беше се почувствала заредена с енергия, след като уби крайбрежния демон, но както винаги, тази придобита сила си бе отишла със зората. Задряма на седлото, докато Арлен не я побутна внимателно, за да се събуди.

– Най-добре да слезеш и да си сложиш наметалото – посъветва я той. – Стъмва се, а имаме да повървим още няколко часа, преди да стигнем скривалището ми.

Рена кимна и той спря коня. Намираха се насред слабо залесена гориста местност с високи иглолистни дървета, които бяха достатъчно раздалечени, за да могат да вървят между тях от двете страни на Здрачен танцьор. Тя слезе от седлото, а сандалите ѝ изхрущяха на горската настилка.

Бръкна в чантата си и извади защитеното наметало.

– Мразя да го нося т’ва нещо.

– Не ми дреме какво мразиш – каза Арлен. – От тази страна на Разделящата демоните са по-нагъсто. Има повече градове и останки и те ги привличат. Короните на дърветата наоколо гъмжат от дървеняци, които като се залюлеят от клон на клон, накрая ти скачат отгоре.

Рена погледна изведнъж нагоре, очаквайки в същия момент към нея да долети демон, но, разбира се, те още не се бяха надигнали. Слънцето едва залязваше.

Докато сенките растяха, Рена наблюдаваше как мъглата бавно извира от стелещите се иглички и шишарки, покриващи земята между дърветата. Тя се увиваше около стъблата на дърветата като пушек от комин.

– Какво правят? – попита тя.

– Някои предпочитат да се материализират горе по дърветата, далече от погледа, за да не видиш, че идват – отвърна Арлен. – Обикновено изчакват да минеш и ти се мятат на гърба.

Рена се сети за каменния демон, който беше убила по подобен начин, загърна се още по-внимателно със защитеното си наметало и зашари с поглед към небето във всички посоки.

– Пред нас има един – каза Арлен. – Гледай внимателно.

Той ѝ остави поводите на Здрачен танцьор и мина няколко крачки напред.

– Няма ли да си свалиш робата? – попита Рена, но Арлен поклати глава.

– Ще ти покажа един номер – каза той. – Даже не ти трябва защитена кожа, ако го направиш както трябва.

Рена кимна и загледа с интерес. Повървяха още малко и тогава, както Защитения беше предвидил, отгоре се чу шумолене и демон с кожа като кора се спусна от дърветата право към гърба на Арлен.

242