Пустинното копие - Страница 30

Джардир погледна Хасик.

– Направи го – нареди му Хасик. – Не е редно да го оставяме да се мъчи.

Джардир си припомни за миг Абан. На колко ли мъка беше обрекъл своя приятел, отказвайки му смъртта на воин?

Дълг на един дал’шарум е да подкрепя братята си както в смъртта, така и в живота – беше му казал Керан.

– Духът ми е готов – изрече дрезгаво Мошкама. Със слаби, треперещи пръсти той разгърна робата си, отмести бронята си от плочки печена глина, зашити в плата, и откри гърдите си. Джардир го погледна в очите и видя чест и смелост. Неща, които жестоко му липсваха на Абан.

Той с гордост го прониза с копието си.

* * *

– Добре се справи, мишок – каза Хасик, когато роговете забучаха и известиха липсата на каквито и да било алагаи в Лабиринта, останали живи или извън траповете. – Очаквах да си подмокриш бидото, но ти се държа като мъж.

Той дръпна нова глътка от манерката с коузи и я подаде на Джардир.

– Благодаря ти – отвърна Джардир, отпи мощно и се престори, че резливата течност не изгаря гърлото му. Хасик все още го плашеше, но офицерите се оказаха прави – след като вече бяха пролели заедно кръв в Лабиринта, нещата се бяха променили. Сега двамата бяха братя.

Хасик крачеше напред-назад.

– Винаги след алагай’шарак кръвта ми кипи – каза той. – Проклятието на Ний да стигне дамаджите, които наредиха знатният харем да не се отваря преди изгрев.

Неколцина воини изсумтяха в съгласие.

Джардир си припомни воина, който бе отнесъл една дживах’шарум зад завесите тази сутрин и лицето му се напълни с кръв.

Хасик видя изражението му.

– Това те възбужда, а, мишок? – изсмя се той. – Пикльовият син май няма търпение да обладае първата си жена?

Джардир не каза нищо.

– Бидо-небидо, мисля, че тоз и утре ще си бъде момче! – разсмя се Маник, друг воин. – Прекалено малък е да знае за какво точно служат танцьорките по възглавниците!

Джардир отвори уста, но бързо я затвори обратно. Нарочно го задяваха. Каквото и да се бе случило в Лабиринта, той все още беше ний’шарум, докато дама’тингата не предскажеше смъртта му. Всеки един от воините можеше да го убие и за най-дребната дързост.

Ненадейно Хасик застана на негова страна.

– Оставете мишока на мира – рече той. – Той ми е аджин’пал. Ако се подигравате на него, подигравате се и на мен.

Маник се наточи за предизвикателството, но Хасик беше млад и силен. Впериха погледи един в друг, но миг по-късно Маник се изплю в прахта.

– Ха – каза той. – Не си струва да те изкормя само за да се подиграя на някакво момче.

Обърна се и си тръгна.

– Благодаря ти – каза Джардир.

– Няма защо – отвърна Хасик и сложи ръка на рамото му. – Дълг на аджин’палите е да се грижат един за друг, а и няма да си първото момче, уплашило се повече от танцьорките по възглавниците, отколкото от алагаите. Дама’тингите учат дживах’шарумите на сексуално изкуство, но офицерите не ни преподават нищо подобно в шараджа.

Джардир усети как лицето му се пълни с кръв, докато се чудеше какво го чака на възглавниците зад завесата, щом паднат всички воали.

– Не се бой – успокои го Хасик и го плесна по рамото. – Ще те науча как да накараш една жена да вие.

Те привършиха манерката и на лицето на Хасик се изписа порочна усмивка.

– Хайде, мишок. Знам къде можем да се позабавляваме междувременно.

* * *

– Къде отиваме? – попита Джардир, олюлявайки се, докато Хасик го водеше през Лабиринта. От коузито му се виеше свят, а усещаше крайниците си несигурни. Стените сякаш се местеха по свое усмотрение.

Хасик се обърна с широка усмивка. Пролуката в зъбите му, където Керан го бе ударил през първата нощ на Джардир в Каджи’шараджа, беше черна дупка на лунната светлина.

– Да отиваме ли? – попита Хасик. – Че ние пристигнахме.

Джардир се огледа смутено и в този момент пред очите му експлодира цветна светлина, щом Хасик го фрасна в лицето.

Преди да успее да отреагира, Хасик го възседна и го закова по лице в прахта.

– Обещах ти да те науча как да накараш една жена да вие – каза той. – За този урок ти ще си жената.

– Не! – извика Джардир и заблъска, но Хасик заби лицето му в земята и ушите на Джардир закънтяха. Тежкият воин го задържа на земята с една ръка, извивайки тази на момчето зад гърба му, а с другата смъкна бидото му.

– Май ще свалиш бидото два пъти за една нощ, мишок! – изсмя се той.

Джардир усещаше вкуса на кръв и кал в устата си. Опита се да прегърне болката, но за пръв път това беше отвъд силите му и виковете му заехтяха из Лабиринта.

* * *

Още плачеше, когато дама’тингата го намери.

Тя се плъзна към него като призрак с белите си роби, които нежно надигаха прахта след нея. Джардир спря да хлипа и зяпна. Изведнъж реалността се проясни и той се втурна да вдига бидото си. Обзе го ужасен срам и скри лицето си.

Дама’тингата изцъка с език.

– Ставай, момче! – сопна му се тя. – Изправяш се срещу алагаи, но цивриш като жена за подобна дреболия? На Еверам му трябват дал’шаруми, не кхафити!

На Джардир му се прииска стените на Лабиринта да паднат и да го смажат, но никой не се противеше на заповедите на една дама’тинга. Той се изправи, изтри сълзите си с длани и избърса носа си.

– Така е по-добре – каза дама’тингата, – макар да е малко късно. Никак не ми се нрави факта, че дойдох чак дотук, за да предскажа живота на един страхливец.

Думите пронизаха Джардир. Той не беше страхливец.

– Как ме намери?