Пустинното копие - Страница 41

– Шарах ще се бият до последно, братко! – извика кай’шарумът, но пясъчният демон отвърна на удара, като помете воина с опашка, замахвайки точно под защитите му. Демонът приклекна, за да се нахвърли на плячката си.

Джардир се огледа наоколо. Всичките му воини се бяха впуснали в боя, а наблизо нямаше никакво оръжие.

Роден съм да умра от алагайски нокти – напомни си той, изрева и скочи, препречвайки пътя на пясъчния демон, който летеше към кай’шарума на шарах.

Демонът беше далеч по-силен от него, но се биеше по инстинкт, без да познава нищо от свирепото изкуство на шарусахк. Джардир хвана лапата му, завъртя се и отклони силата на атаката му, като го хвърли в петметровата яма в средата на засадната дупка. Алагаят пропадна с вой в капана, където щеше да остане, докато слънцето не изгрееше и не го изгореше от света завинаги.

Друг пясъчен демон нападна Джардир, но той го удари с юмрук по врата и го ритна в свивките на коленете, след което сграбчи съществото и го повали на земята, като се извърташе така, че да избегне зъбите и ноктите му, обръщайки силата на шаващия алагай срещу самия него.

Грапавите плочици от бронята на демона срязаха робата на Джардир и запориха кожата му, а мускулите му сякаш крещяха, изпънати докрай, но сантиметър по сантиметър Джардир се изви още по-назад от демона, докато не постигна желаната си хватка, и се изправи на крака. Беше по-висок от създанието и сключил ръце под мишниците му и зад главата му, лесно го вдиг-на от земята. То зарита и запищя, но Джардир го размята насам-натам, без да позволява краката на демона да се доближават до тялото му, и се заклатушка към демонската яма.

Нададе вик, хвърляйки втория демон в трапа, и с удовлетворение видя, че воините му вече бяха избутали вътре повечето от останалите алагаи. Дъното на ямата гъмжеше от люспи и нокти, а издълбаните в стената защити блещукаха гневно, докато същес-твата се опитваха да се покатерят навън.

– Ще гледам как слънцето ви взема всичките! – извика Джардир.

Той се обърна, за да продължи битката, пламнал от победата и отново готов за бой, но само неколцина воини се биеха все още, а и държаха нещата под контрол.

Останалите мъже просто го гледаха с ококорени очи.

* * *

Джардир и кай’шарумът на шарах прекараха остатъка от нощ-та на пост пред ямата. Хората им се бяха скупчили около тях, а щом слънчевите лъчи достигнаха трапа, нададоха оглушителен възглас. Демоните пищяха и димяха, преди да лумнат, и мъжете изпитаха гордост, че са видели как светлината на Еверам изгаря чудовищата и ги връща в нищото, от което се бяха пръкнали.

Джардир и останалите шаруми свалиха воалите си, както беше редно на слънце. През деня шарах, които имаха дълг към маджах, бяха смъртни врагове на каджи. Джардир погледна със съмнение кай’шарума. И двамата щяха да се опозорят, ако се обърнеха един срещу друг на неутралната почва на Лабиринта, но подобни неща не бяха нечувани.

Вместо това обаче водачът на шарах се поклони.

– Моите хора ти дължат живота си.

Джардир поклати глава.

– Не сме направили нищо, което Еверам не ни е заповядал. Никой дал’шарум не би изоставил брат, а всички мъже са братя в нощта.

– Бях там, когато Шарум Ка те изпрати в десето, където беше нашето място – рече воинът от шарах. – Пристигнахте отдалече и рискувахте много заради нас.

Други воини, чиито ями също пламтяха, ги забелязаха, докато напускаха Лабиринта. Две племена с кръвна вражда помежду си, застанали рамо до рамо. Около тях се заформи тълпа и Джардир чу жуженето на приказките им. Отново и отново чуваше хората му и шарах да разказват как се е преборил с алагай с голи ръце. Историята се изопачаваше все повече с всяко следващо разказване и не след дълго хората говореха, че е убил пет демона, без да докосне оръжие. Джардир и преди бе чувал воини да преувеличават нечии дела. На смрачаване вече щеше да е хвърлил дузина в ямата, а след месец – петдесет.

Към тях се приближи кай’шарум от маджах.

– От името на маджах – каза той – ви благодаря, че предпазихте шарах. Шарум Ка постъпи... неразумно, като ги изложи на такава опасност.

Думите на този мъж граничеха с измяна, но Джардир само кимна.

– Шарах се биха гордо – рече той. – Иневера е, че оцеляха, за да продължат да се борят.

– Иневера – съгласи се воинът от маджах и се поклони по-дълбоко, отколкото бе прието за един кай’шарум на друг. – Наистина ли си преборил сам шест алагая и си ги хвърлил в ямата?

Джардир поклати глава и понечи да отговори, но го прекъсна един от елитните стражи на Шарум Ка, който връхлетя между тях, разчиствайки пътя за Първия воин.

– Ти наруши заповедите ми и напусна поста си! – извика Шарум Ка, насочил пръст към Джардир.

– Шарах викаха за помощ, а ние бяхме свободни в този момент – отвърна Джардир. – Евджахът ни учи, че нищо не е по-важно от това да защитаваме братята си в нощта.

– Не ми цитирай свещените слова – сопна му се Шарум Ка. – Аз съм ги преподавал на синовете си, докато баща ти още се е разхождал по бидо, така че познавам истините на Евджаха много по-добре от теб! Няма ред, който да казва, че трябва да накараш хората си да се покатерят на стените на Лабиринта и да оставят нивото си без надзор, докато търчиш да защитаваш другата половина на Лабиринта.

– Без надзор! – ококори се Джардир. – В осмо нямаше демони, пък камо ли в десето!

– Нямаш право да пренебрегваш заповедите и да търсиш слава, която не ти принадлежи, кай’шарум! – извика Шарум Ка.