Пустинното копие - Страница 57

Изведнъж градът им се стори уязвим. Джардир бе учил защитаване в Шарик Хора и знаеше, че всяка защита бе най-силна само срещу един-единствен вид демони. Защитите, издълбани по стените на Красия, бяха древни, но досега не бе имало пробив. Знаеше ли се обаче дали са изпробвани точно срещу такова създание?

Джардир сграбчи зеленоземеца за раменете и го обърна към себе си.

– Какво знаеш? – изиска той. – Проклет да си, срещу какво се изправяме?!

Зеленоземецът кимна, сякаш разбираше, и се огледа. Отиде при каменомет и докосна камъка в него. После посочи демона.

– Алагай – изрече той.

Джардир кимна и отиде при воините от мендинг, които управляваха машината.

– Можете ли да го ударите? – попита Джардир.

Дал’шарумите изсумтяха.

– Такъв голям алагай? Мога само да му откъсна и другата ръка, ако желаете.

Джардир го плесна по гърба.

– Откъсни му главата и с малко катран ще си я направим на трофей.

– Сложете катрана да ври! – каза воинът, докато нагласяше обтягането и ъгъла на оръжието.

Зеленоземецът изтича при Джардир и заговори с бясна скорост на грозния си език. Заразмаха ръце очевидно в неистовото си желание да бъде разбран. Отново и отново той сочеше каменомета и крещеше явно единствената дума на красиански, която знаеше, „алагай!“.

– Реве като камила – каза Хасик.

– Мълчи – сопна му се Джардир. Присви очи, но в този момент човекът при каменомета изкрещя „Готови!“.

– Стреляй! – извика Джардир. Зеленоземецът се хвърли към воина, който тръгна да реже въжето, но Хасик сграбчи чина и го захвърли грубо встрани.

– Знаех си, че не може да им се вярва, Първи воине – изръмжа той. – Той защитава демона!

Джардир не беше така убеден, докато се взираше в мъжа, който се опитваше с все сили да се измъкне от хватката на Хасик. Зеленоземецът посочи отново, този път към стената и извика: „Алагай!“

Уроци, отдавна отхвърлени като легенди, изведнъж изникнаха в съзнанието на Джардир – истории за гигантските демони, които нападали красианските стени още по времето на първия Избавител, и изведнъж картинката му се изясни. Зеленоземецът не сочеше каменомета, а камъка.

Каменен демон – осъзна Джардир с растящ ужас.

– Каменен демон! – извика той, но вече беше прекалено късно. Чу изстрела, щом каменометът запрати товара си, и се обърна безпомощно към демона. Зад него зеленоземецът зарида.

Камъкът изхвърча и сякаш и хора, и алагаи затаиха дъх. Едно-ръкият каменен демон погледна нагоре към камъка – канара, която трима души трябваше да се мъчат, за да я вдигнат и поставят на устройството.

И тогава по някакъв невъобразим начин демонът улови камъка със сгъвката на здравата си ръка и със страшна сила го запрати обратно.

Канарата удари гигантската порта и я проби, а от дупката тръгнаха пукнатини като паяжина. Каменният демон се засили напред и заудря отново и отново по пропуканото място. Магията припламваше и искреше, но защитите бяха прекалено увредени, за да имат някакво сериозно въздействие. Портата се разтърсваше с всеки нов удар и в следващия момент едната врата се изкърти от пантите и се стовари на земята от вътрешната страна.

Каменният демон се втурна навътре и с рев се затича из Лабиринта. От дупката зад него заприиждаха демони.

Лицето на Джардир пламна, а после изведнъж се вледени. Гигантските порти на Красия не бяха виждали пробив от незапомнени времена. Дал’шарумите се озоваха в капан в Лабиринта и щяха да бъдат изловени като животни. Вината за това беше на Джардир, който не послуша зеленоземеца.

Доведох хората си до гибел – мислеше си той, без да може дори да помръдне – само гледаше безмълвно как алагаите нахлуваха в Лабиринта.

Прегърни страха, глупако! – викна той сам на себе си. – Нощта може и да бъде спасена!

– Скорпиони! – извика той. – Сменете позициите си и не спирайте стрелбата, докато затворим пробива. Каменометци! Искам камъните да смачкат всеки нахлул алагай и да затрупат входа за останалите!

– Не можем да стреляме на такова близко разстояние – каза един от каменометците. Другите закимаха и Джардир видя изписан по лицата им същия ужас, който сам бе изпитал току-що. Нуждаеха се от по-непосредствена опасност, която да ги извади от вцепенението им.

Той фрасна каменометеца право в лицето и го просна на стената, където бяха застанали.

– Ако трябва, ще хвърляте камъните с ръце, не ме интересува! Правете каквото ви казвам!

Нощният воал на човека се напои с кръв и отговорът му бе неразбираем, но той се удари по гърдите с юмрук, изправи се несигурно и тръгна да изпълнява. Останалите от мендинг сториха същото, а страхът се изпари в дейната суматоха.

Джардир погледна ний’шарума.

– Разгласи пробива.

Момчето допря рога до устните си и изведнъж у Джардир нах-лу усещане за срам и провал, задето се дава подобна заповед, докато той отговаря за битката.

Това чувство обаче бързо се изпари. Имаше прекалено много за вършене. Той се обърна към Хасик.

– Събери колкото се може повече воини и защитници и елате при портата, където ще се срещнем. Отиваме да затворим пробива.

Хасик изрева и затърча в другата посока, сякаш развълнуван от възможността да се метне в пясъчна буря от алагаи. Джардир се затича по върховете на стените към мястото, където личният му отряд се биеше под командата на Шанджат. Сега Джардир имаше нужда от подкрепата на своите хора. Даже да го ненавиждаха останалите от каджи, задето бе предал племето си, мъжете, които се бяха сражавали рамо до рамо с него, нощ след нощ, в продължение на години, все още му бяха предани до гроб.