Пустинното копие - Страница 56

– Чудя се колко ли ще издържи, преди да го убие някой алагай – каза единият от мендинг.

– По-скоро ще се насере и ще хукне да бяга от страх още като се надигнат – изсмя се другият.

Зеленоземецът ги погледна. По изражението му си личеше, че разбира, че му се подиграват, но той пренебрегна воините и отново се съсредоточи върху подвижните пясъци.

Той прегръща болката, когато целта му стои насреща – помисли си Джардир, припомняйки си подигравките, които бе изтърпял през първата си нощ в Лабиринта.

Джардир отиде при двамата воини.

– Слънцето залязва, а вие си нямате друга работа, освен да се присмивате на своя брат по копие, а? – каза той на висок глас. Всички на стената се обърнаха към тях.

– Но, Шарум Ка – възропта единият, – той е просто един дивак.

– Дивак, който гледа към противника, докато ти се кикотиш зад гърба му като кхафит! – изръмжа Джардир. – Отново му се присмейте и ще ви се отворят няколко седмици в шатрата на дама’тингите, да се научите на обноски.

Той изрече това спокойно, но дал’шарумите отстъпиха назад, сякаш ги бяха блъснали.

Един вик от зеленоземеца привлече вниманието на Джардир. Човекът удари копие в стената и изрева нещо на гърления си език. Посочи пясъците и Джардир изведнъж разбра.

Алагаите се надигаха.

– По местата! – заповяда той и хората от мендинг се върнаха при скорпионите си.

Лумнаха маслени огньове, чиято светлина воините насочиха с огледала към бойното поле, за да могат мендинг да виждат, докато упражняват смъртоносното си изкуство.

Зеленоземецът наблюдаваше внимателно екипите на скорпионите. Един обтягаше пружините, докато друг поставяше жилото на място. Трети се прицелваше и стреляше. Мендинг правеха всичко това за секунди.

Щом първото жило намушка пясъчен демон, зеленоземецът нададе боен вик и удари с юмрук във въздуха, точно както бе направил Джардир, когато за пръв път видя подобно нещо още като ний’шарум.

Те нямат скорпиони на север – предположи той, без да се замисля повече по този въпрос.

Жилата не спираха да бучат, а екипите на каменометите ги зареждаха с гигантски камъни и режеха въжетата, за да пуснат противотежестите, които запращаха снарядите право в нарастващите редици на алагаите и ги убиваха един по един или на цели групи.

Както винаги обаче, сякаш отбираха песъчинки от дюна. Прииждаха десетки огнени и въздушни демони, но пясъчните се носеха като нестихваща буря, която можеше да изравни цяла планина.

Мендинг се концентрираха върху широката дъга около гигантската порта към Лабиринта, която се готвеше за поканата. Щом алагаите се подредиха удобно, Джардир даде знак на един от ний’шарумите, който избуча дълго и ясно с Рога на Шарак. Портите се отвориха почти веднага. Най-старите воини на племената стояха вътре, забиха по щитовете си и започнаха да се подиграват на демоните, предизвиквайки ги да ги подгонят.

Славата им беше неизмерима. Дори зеленоземецът промълви нещо, което звучеше като страхопочитание.

Алагаите запищяха и се втурнаха в Лабиринта. Примамките нададоха бойни викове и се затичаха през криволичещите пътеки, които щяха да ги отведат при съплеменниците им, скрити в очакване.

След няколко минути Джардир даде знак да затворят портите отново. Скорпионите очистиха пътя и портите се затръш-наха с оглушителен гръм.

– Донеси мрежите – каза Джардир на ний’шарума. – Отиваме по-навътре в Лабиринта да изпробваме зеленоземеца.

Момчето обаче не помръдна. Джардир го погледна с раздразнение, но по лицето на ний’шарума личеше откровен ужас. Воинът проследи накъде гледа момчето и забеляза, че много от воините му са също толкова втрещени.

– Вие какво... – тръгна да вика Джардир, но в този момент съз-ря осветен от маслените огньове алагай, който се носеше по дюните към града.

Но този не беше обикновен демон. Дори от разстояние Джардир виждаше, че е грамаден. Пясъчните демони бяха по-големи от своите огнени и въздушни събратя, без да се счита дължината на разперените им криле, ала дори пясъчните демони не бяха по-едри от човек, тичаха на четири крака като кучета, а раменете им бяха около метър широки.

Демонът, който наближаваше, стоеше изправен на задните си крака, сглобени от остри кости, а грамадата му се издигаше на височината на двама високи мъже. Дори шипестата му опашка изглеждаше по-дълга от височината на човек. Рогата му бяха същински копия, ноктите му – касапски ножове, а черната му черупка – дебела и твърда. Едната му ръка свършаше до лакътя – сопа, която можеше да размаже воински череп.

Джардир никога не си бе представял толкова голям демон. Хората му стояха вцепенени. Не му беше ясно дали от страх, или от изумление. Само зеленоземецът сякаш не се беше трогнал, а се взираше в гиганта с нескрита омраза.

Но защо? Изглеждаше като прекалено голямо съвпадение как демонът се появи точно в нощта, когато чинът застана на стълбите пред двореца на Джардир и помоли да се бие. Какво го свързваше с демона?

Джардир прокле своята неспособност да говори на варварския език на зеленоземеца.

– Какво чакате? – изрева той на екипите при скорпионите. – Алагай като алагай! Убийте го!

Думите му прекратиха замайването и мъжете се втурнаха да изпълняват. Зеленоземецът сви юмрук, а те се прицелиха и заизстрелваха жилата, огромни копия с тежки железни върхове. Стреляха високо в небето, а с траектория като дъга снарядът щеше да удари с унищожителна тежест.

Поне половин дузина жила отидоха право в целта, но всичките се строшиха в бронята на грамадния демон, без дори да го смутят. Той изкрещя яростно и отново тръгна напред.