Пустинното копие - Страница 6

Дванайсет шараджи, или училища, ограждаха тренировъчните площадки – по едно за всеки род. Джардир и Абан бяха от племето каджи и затова бяха отведени в Каджи’шараджа. Там те щяха да започнат Хану Паш и да завършат като дамати, дал’шаруми или кхафити.

– Каджи’шараджът е много по-голям от останалите – каза Абан, вперил поглед в огромната шатра. – Само Маджах’шарадж едва се доближава до него.

– Разбира се, че ще е най-големият – скастри го Кавъл. – Да не би според теб да е някакво съвпадение, че нашето племе се нарича каджи на името на Шар’Дама Ка, Избавителя? Ние сме потом-ци на неговите хиляда жени и във вените ни тече кръвта му. Маджах – изсъска той – носят кръвта на онова нищожество, което влязло във владение след смъртта на Шар’Дама Ка. Другите племена по нищо не могат да се сравняват с нас. Не го забравяйте.

Отведоха ги в шатрата и им дадоха бида – обикновени бели препаски, а дрехите им отнесоха за изгаряне. Сега момчетата станаха ний’шаруми – още не бяха воини, но вече не бяха и деца.

– Месец на овесена каша и яки тренировки и ще стопиш сланината, момче – подигра се Кавъл, след като Абан си свали ризата. Офицерът удари с отвращение закръгления корем на Абан. Момчето се преви, но Джардир го улови още преди да падне и го задържа на крака, докато си поеме дъх. След като се преоблякоха, офицерите ги заведоха в общото помещение.

– Свежа кръв! – извика Керан и офицерите набутаха момчетата в просторно голо помещение, пълно с други ний’шаруми. – Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи и Абан ам’Хаман ам’Каджи! Сега те са ваши братя!

Абан се изчерви и Джардир като всяко друго момче в залата знаеше защо. Пропускайки името на баща му, Керан почти на глас бе обявил, че родителят му е кхафит – най-ниската и най-омразна каста в красианското общество. Кхафити бяха слабите страхливци, които не можеха да следват пътя на воина.

– Ха! Водите ни синчето на дебел свинеяд и някакъв мършав мишок! – извика най-едрият от ний’шарумите. – Хвърляйте ги обратно!

Всички момчета се разсмяха.

Офицер Керан изръмжа и удари с юмрук момчето по лицето. То падна тежко на земята и захрачи кръв. Смехът утихна.

– Като захвърлиш бидото, тогава се подигравай, Хасик – каза Керан. – Дотогава всички сте мършави свинеядски кхафитски мишоци.

След тези думи той и Кавъл се обърнаха и с тежка стъпка се отправиха към изхода.

– Ще си платите за това, мишоци – каза Хасик, завършвайки заплахата със странно просвиркване. Откъсна разхлабения зъб от устата си и го метна по Абан, който трепна, щом го уцелиха. Джардир застана пред него и се озъби, но Хасик и групичката му вече вървяха в обратната посока.

* * *

Скоро след като пристигнаха на всички им раздадоха паници и изкараха казана с овесената каша. Прегладнелият Джардир се втурна право към казана, но дори той не беше по-бърз от Абан. В същия миг обаче един от по-големите им препречи пътя.

– Мислите да ядете преди мен? – попита той настъпателно. Блъсна Джардир в Абан и двамата се строполиха на земята.

– Ставайте, ако искате да ядете – каза офицерът, който беше донесъл кашата. – Момчетата в края на опашката остават гладни.

Абан изписка и двамата скочиха на крака. Повечето момчета вече се бяха наредили грубо по ръст и сила, начело с Хасик. В края на опашката се бореха ожесточено най-малките момчета да не би да се озоват на последните места.

– Какво ще правим? – попита Абан.

– Ще се наредим на тази опашка – отвърна Джардир, сграбчи ръката на приятеля си и го завлече към средата на опашката, където момчетата не бяха така охранени като Абан. – Баща ми казваше, че да се покажеш слаб, е по-лошо, отколкото да се почувстваш такъв.

– Ама аз не умея да се бия! – възрази разтреперилият се Абан.

– Тъкмо сега ще се научиш – отвърна Джардир. – Аз ще поваля някой, а ти се просни върху него.

– Е, това го мога – съгласи се Абан. Джардир ги отведе при момче, което им се озъби нападателно. То изпъчи гърди и се изправи срещу Абан, по-едрия от двамата.

– Обратно в края на опашката, нови мишоци! – изръмжа непоз-натият.

Джардир не продума – удари го с юмрук в корема и го ритна в коленете. Щом момчето падна, Абан се стовари на свой ред върху него като пясъчникова колона. Докато се изправи отново, Джардир вече беше заел мястото на момчето на опашката. Изгледа свирепо тези зад себе си и те направиха място за Абан.

Наградата им беше по един-единствен черпак каша, който плиснаха в паниците им.

– Това ли е всичко? – попита потресено Абан. Сервиращият го погледна гневно и Джардир веднага пришпори приятеля си нататък. Ъглите на помещението вече бяха заети от по-големите момчета и двамата се отдръпнаха към една от стените.

– Ще умра от глад само с това – каза Абан, разбърквайки воднистата каша в паницата си.

– Пак сме по-добре от други – каза Джардир и посочи две натъртени момчета, за които не бе останало нищо. – Можеш да вземеш малко от моята – допълни той, щом видя, че тази мисъл не ободри Абан. – Аз и вкъщи не получавах много повече.

* * *

Спаха на пясъчниковия под в помещението, а от студа ги пазеха само едни тънички одеяла. Свикнал да се сгушва до майка си и сестрите си, Джардир се примъкна към топлото туловище на Абан. В далечината се чу рогът на Шарак и Джардир разбра, че е започнала битка. Доста време му бе нужно, докато заспи, но накрая се унесе в сънища за слава.

Сепна се от сън, когато друго тънко одеяло покри лицето му. С всички сили се опита да се освободи, но някой усука одеялото зад главата му и го захвана здраво. Джардир чу близкия, заглъхнал писък на Абан.