Пустинното копие - Страница 7

Ударите заваляха по него от всички страни, като юмруците и ритниците му изкараха въздуха от дробовете и затрещяха в главата му. Джардир размахваше бясно крайници, но макар да усещаше, че някои от ударите му уцелват, те с нищо не попречиха на яростната атака. Не след дълго единствено задушаващото го одеяло държеше безжизненото му тяло изправено.

Тъкмо когато реши, че е на прага на силите си и ще умре, без да си е извоювал нито път към рая, нито слава, се чу познат глас.

– Добре дошли в Каджи’шараджа, мишоци – изсвирукаха ш-тата през липсващия зъб на Хасик. Одеялата се отпуснаха и двамата се строполиха на земята.

Другите момчета се разсмяха и се върнаха обратно в постелите си, а Джардир и Абан се свиха и заплакаха в мрака.

* * *

– Изправи се – изсъска Джардир, докато чакаха сутрешната проверка.

– Не мога – захленчи Абан. – Не съм мигнал и дори костите ме болят.

– Не го показвай – каза Джардир. – Баща ми казваше, че най-слабата камила привлича вълците.

– Моят пък ми казваше да се крия, докато вълците не си отидат – отвърна Абан.

– Какво сте се разприказвали? – изрева Кавъл. – Даматът идва да ви провери, жалки нищожества такива.

Той и Керан не обърнаха никакво внимание на раните и синините на двете момчета, докато ги подминаваха. Лявото око на Джардир се беше подуло така, че едва виждаше, но офицерите не отчетоха нищо, освен прегърбената стойка на Абан.

– Изправи се! – каза Керан, а Кавъл подсили заповедта като шибна краката на Абан с кожен каиш. Момчето извика от болка и едва не падна, но Джардир го задържа навреме.

Дочу се кикот и Джардир се озъби на Хасик, който само му се подсмихна в отговор.

Истината беше, че Джардир не се чувстваше по-добре от Абан – просто не го показваше. Въпреки че му се виеше свят и крайниците го боляха, Джардир стоеше с изпънат гръб и следеше всичко със здравото си око, докато Дама Кхеват приближаваше. Офицерите отстъпиха назад пред духовника и му се поклониха покорно.

– Тъжен ден е днес, щом воините на каджи, потомците на Шар’Дама Ка, самият Избавител, се оказват такава жалка сган – изхили се дама Кхеват и се изплю в прахта. – Майките ви трябва да са смесили семето на мъжете си с камилска пикня.

– Това е лъжа! – извика Джардир, преди да се опомни. Абан го погледна изумено, но Джардир не можеше да преглътне подобна обида. Когато Керан скочи към него със страховита бързина, Джардир осъзна, че е направил ужасна грешка. Каишът на офицера остави огнена бразда по голата плът на момчето и го събори на земята.

Но дал’шарумът не спря до там.

– Ако даматът ви казва, че сте рожби на пикня, значи сте такива! – изкрещя той и продължи да плющи по Джардир. Тъй като беше само по бидо, нищо друго не защитаваше Джардир от ударите. Всеки път щом се извиеше или обърнеше, за да предпази раните си, Керан намираше чисто нова кожа, която да свали. Момчето викаше, но това само поощряваше нападателят.

– Достатъчно – рече Кхеват. Ударите спряха на мига.

– Сега рожба на пикня ли си? – попита Керан.

Джардир усещаше крайниците си като мокър хляб, докато се опитваше да се изправи на крака. Не свали поглед от каиша, който беше високо и в готовност. Момчето знаеше, че ако продължи с безо-чието си, офицерът ще го убие. Тогава ще умре безславно и духът му ще прекара хилядолетия с кхафитите извън портите на рая, ще наднича вътре към онези в обятията на Еверам и ще чака да се прероди. Тази мисъл го ужаси, но не можеше да се откаже от името на баща си – единственото нещо на този свят, което притежаваше.

– Аз съм Ахман, син на Хошкамин от рода Джардир – каза той с цялото спокойствие, на което беше способен. Чу как останалите момчета ахнаха и той се стегна за следващата атака.

Лицето на Керан се разкриви от гняв и той вдигна каиша, но един малък жест от страна на дама Кхеват го спря.

– Познавах баща ти, момче – каза Кхеват. – Беше достоен мъж, но през краткия си живот не успя да се прослави.

– Тогава аз ще се прославя и за двама ни – зарече се Джардир.

Дама Кхеват изсумтя.

– Може и да успееш. Но няма да е днес. Днес си по-низък от кхафит. – той се обърна към Керан. – Хвърлете го в отпадъчната яма, та да го опикаят и осерат истински мъже.

Офицерът се усмихна и фрасна Джардир в корема. Момчето се преви, а Керан го сграбчи за косата и го завлече към ямите. Джардир очакваше да види нова самодоволна усмивка по лицето на Хасик и го погледна на минаване, но по-големият, както и останалите съб-рали се ний’шаруми стояха изумени и пребледнели от страх.

* * *

Еверам съзря студения мрак на Ний и не бе доволен. Той създаде слънцето, за да свети и грее, и да отблъсне нищото. Той създаде Ала, света, и го пусна да се върти около слънцето. Той създаде човека и животните, които да му служат, и погледа как Неговото слънце им дава живот и любов.

Минеше ли денят обаче, Ала се срещаше с мрака на Ний и създанията на Еверам се страхуваха. Затова Той направи луната и звездите – за да отразяват слънчевата светлина и да напомнят на съществата, че и в нощта не са забравени.

Еверам направи това и беше доволен.

Но и Ний имаше Своя воля. Тя погледна сътворението, което рушеше Нейната съвършена тъмнина, и се разгневи. Посегна да унищожи Ала, но Еверам беше бърз и ръката Ѝ бе възпряна.

Еверам обаче не бе достатъчно бърз, за да предотврати изцяло Нейното влияние. Дори лекият допир на черните Ѝ пръсти изроди чума в съвършения му свят. Мастиленочерният мрак на Нейното зло се разтече по камъни и пясък, разнесе се с ветровете и като мазно петно потъмни чистата вода на Ала. Профуча през горите и през течния огън, който клокочеше изпод земята.