Пустинното копие - Страница 61

– Какви са новините от съгледвачите? – попита Джардир Шанджат.

– Половината Лабиринт е унищожен – отвърна Шанджат. – Малко воини са намерили подслон зад защитите на засадни дупки, повечето са отишли в прегръдките на Еверам. Маджах удържат шесто. Там алагаите не са успели да проникнат през защитите.

– Колко воини сме изгубили? – попита Джардир, опасявайки се от отговора.

Шанджат сви рамене.

– Няма начин да разберем преди изгрев, когато ще излязат тези, които се крият, и кай’шарумите ще направят пълно преброяване.

– Предположи – каза Джардир.

Шанджат се намръщи.

– Не по-малко от една трета. Може би половината.

Джардир свъси вежди. Подобни загуби за една нощ не е имало от Завръщането насам. Андрахът можеше да му отсече главата.

– Ако Лабиринтът се е очистил, заведете ранените в шатрата на дама’тингите – нареди той.

– Вие би трябвало да сте сред тях, Първи воине – каза Шанджат. – Рамото ви...

Джардир погледна ръката си, която висеше отпуснато от едната му страна. Беше прегърнал болката и я бе забравил. След това напомняне тя се разпищя, докато отново не я потисна.

Той поклати глава.

– Ръката може да почака. Кажи на съгледвачите да дойдат да ми докладват тук. Слънцето скоро ще изгрее, а аз искам да видя как гори тоя алагай.

Шанджат кимна и тръгна да крещи заповеди. Джардир се обърна, за да види каменния демон, който драскаше по защитите и ревеше яростно, докато се опитваше да стигне зеленоземеца. Той пък стоеше спокойно пред него и по лицата на двамата – човек и алагай – бе изписана една и съща омраза, докато се гледаха втренчено в очите.

– Какво се е случило между вас? – попита Джардир с ясното съзнание, че зеленоземецът не би могъл да го разбере.

Неочаквано обаче човекът се обърна към него, сякаш разбрал по тона му, и направи същото сечащо движение с ръка като преди. Протегна дясната си ръка и я съсече с другата точно под лакътя.

Джардир се опули, щом разбра какво му казва зеленоземецът.

– Отрязал си му ръката?!

Другите вдигнаха поглед при тези думи. Щом зеленоземецът кимна, Джардир чу жуженето на слуха, който щеше да се пръсне из града като подхванат от вятъра пясък.

– Подценил съм те, приятелю – каза той. – За мен е чест да ти бъда аджин’пал.

Зеленоземецът сви рамене и се усмихна, без да разбира и дума.

Малко по-късно цветът на нощното небе потъмня и с това предизвести идването на утрото. Каменният демон също го усети и се изправи, сякаш за да се съсредоточи. Джардир бе виждал това хиляди пъти, но никога не му омръзваше. След миг демонът щеше да осъзнае, че каменните плочи под посипания с пясък под на Лабиринта му пречат да намери път към бездната на Ний в ядрото на Ала. Щеше да запищи и да се замята, да задраска по защитите, но тогава слънчевите лъчи щяха да го хванат и светлината на Еверам щеше да го изпепели.

Алагаят наистина запищя, но в този момент направи нещо, което Джардир досега не бе виждал. Зарови в калта и пясъка по пода на Лабиринта и намери гигантските каменни блокове, които лежаха там от векове. С единствената си ноктеста ръка демонът заби по камъка и отчупи огромни парчета от него.

– Не! – извика Джардир. Зеленоземецът също крещеше и роптаеше, но от това полза нямаше. Много преди слънцето да се издигне достатъчно високо, за да го застраши, създанието се бе плъзнало обратно в бездната.

* * *

Иневера вече ги чакаше, когато те докуцукаха обратно до тренировъчните площадки. Щом видя безжизнената му ръка, Иневера се обърна към Хасик.

– Заведи го в двореца – каза тя. – Завлечи го, ако се противи.

Хасик приведе глава.

– Както заповяда дама’тингата.

Джардир се обърна към Шанджат, докато Хасик го дърпаше.

– Нареди да намерят Абан и да го доведат тук. Когато пристигне, придружи него и зеленоземеца до залата за аудиенции.

Шанджат кимна и изпрати бързоходец. Джардир и Хасик се отправиха към двореца, но още не бяха стигнали стълбите, когато видяха, че тренировъчната площадка гъмжи от дама’тинги, които обгрижваха ранените, и от жени, оплакващи липсващите съпрузи и синове.

Бяха следвани от дамати, които бързо отделиха своите съплеменници от масата шаруми, върнали се от Лабиринта. След секунди силата, която се бе изправила обединена в нощта, се раздроби, както ставаше след всеки изгрев.

Джардир не бе изкачил и половината стълби към двореца си, когато пристигнаха паланкините. Всичките дванайсет дамаджи и самият Андрах, които тежаха на гърбовете на ний’дамати и бяха заобиколени от най-верните си духовници.

Джардир спря намясто с ясното съзнание, че няма травма на света, която да е по-важна от пълния му отчет за проклетата нощ. Но какво щеше да им каже? Бе изгубил поне една трета от воините на Красия, а добро оправдание нямаше.

– Какво се случи? – попита гневно Андрахът, спускайки се към него. Иневера веднага застана до Джардир, но на дневна светлина, с дамаджите зад гърба му и при подобен провал от страна на Джардир, Андрахът нямаше да се укроти дори от нейното присъствие.

Дори след всичките тези години видът на дебелия мъж изпълваше Джардир с омраза и погнуса. Но денят, който Иневера бе предрекла, когато той щеше да го набоде на копието си и да му отреже мъжествеността, сега му изглеждаше невъзможен. Джардир щеше да извади късмет, ако днес не свършеше като кхафит.

– Снощи имаше пробив във външната порта – каза Джардир, – който допусна врага в Лабиринта.

– Загубил си портата? – настоя Андрахът.