Пустинното копие - Страница 90

К оглавлению

90

Роджър се поклони и чираците му заръкопляскаха, след което той ги преведе през серия от по-прости мелодии за разгрявка. Трепваше при всеки неблагозвучен тон. Само Кендъл поддържаше темпото му, сбърчила лице от съсредоточение.

– Ужасно! – сопна им се той. – Някой друг освен Кендъл да е докосвал въобще цигулката от снощи? Упражнявайте се! По цял ден, всеки ден!

Някои от чираците се размърмориха след думите му, но Роджър заскрибуца по инструмента и ги сепна.

– И да не чувам оплаквания! – извика той. – Искаме да омагьосаме демоните, не да изпраскаме една сватбена жига. Ако няма да го приемате на сериозно, сега е моментът да оставите цигулката в калъфа!

Всички гледаха в краката си и Роджър осъзна, че е бил прекалено рязък. Не и наполовина толкова груб, колкото би бил Арик, но повече, отколкото му се стори, че е справедливо. Знаеше, че трябва да ги окуражи по някакъв начин, обаче нищо не му дойде наум. Тук Арик не можеше да му послужи за пример.

Той се отдръпна назад, вдишвайки дълбоко. Без дори да се замисля, отново плъзна лъка по струните и превърна вината и безсилието си в музика. Остави чувствата му да се понесат със звуците, обърна се отново към чираците и накара музиката да им проговори, да им даде надеждата и силата, за които думите не му стигаха. Докато свиреше, хората започнаха да поизправят гърбове, а в очите им отново се четеше решителност.

– Това беше изумително, Роджър – дочу се някакъв глас, когато най-накрая отдели лъка от струните. Роджър видя, че до него е Кендъл. Не я беше забелязал да приближава – толкова бе потънал в музиката си.

– Жаден ли си? – попита Кендъл и вдигна каменна стомна. – Сварих сладък чай. Още пари.

Дали Лийшa е знаела през цялото време, че чаят е за мен? – зачуди се Роджър.

Не си достатъчно добър, цигуларче – беше му казала Илона, – а и ти си го знаеш.

Изглежда и Лийша го знаеше. Защо направо не ѝ беше вързала една панделка на Кендъл?

– Никога не ми е харесвал сладкият чай – отвърна Роджър. – Кара ръцете ми да треперят.

– О – промълви Кендъл сломено. – Е... не се притеснявай.

– Искам тази нощ ти да си солистка – каза Роджър. – Мисля, че си готова.

Кендъл се оживи.

– Сериозно ли? – изписка тя и се хвърли на врата на Роджър, а прегръдката ѝ продължи малко по-дълго от нужното.

Разбира се, точно тогава реши да пристигне Лийша. Роджър се вдърви, а обърканата Кендъл се отдръпна и чак тогава съзря Лийша. Бързо отстъпи настрана от Роджър и направи реверанс.

– Госпожице Лийша.

– Кендъл – поздрави я Лийша с усмивка. – Я, да не би да надушвам сладък чай?

Кендъл стана тъмночервена.

– Аз, ами...

Роджър се намръщи.

– Изтичай да си вземеш цигулката, Кендъл.

Той се обърна към Лийша.

– Кендъл ще се пробва тази нощ като солистка.

– Готова ли е за това? – попита Лийша.

Роджър сви рамене.

– Уонда готова ли е да ловува ядрони? Бях по-малък от Кендъл, когато омагьосах първия си демон.

– Нуждата ти е била по-належаща – отбеляза Лийша.

– Безопасно е – увери я Роджър. – Ще съм в готовност да поема нещата, ако се наложи, а жените ще следят положението със заредени лъкове.

Той кимна към края на защитата, където се бяха събрали стрелците в пълен състав, включително и Уонда.

Подготовката започна, като възложиха на стрелците да задържат чиста широка територия извън забраната. След това Роджър преведе цигуларите си през серия силни, дразнещи тонове и изпълни въздуха с атоналната какофония, която ядроните мразеха. Закритият подиум насочваше звука извън забраната, където обикновено се събираха ядрони, понякога на тумби.

Така предпазени, чираците стъклари прескочиха забраната и разпръснаха защитени стъкларии из сечището. Сред тях се намираха огромни листове, издухани бутилки, шишенца, даже стъклена брадва, която сигурно бе отнела седмици за направата и защитаването.

Когато стъклодухачите се върнаха невредими, цигуларите смениха мелодията си. Роджър водеше тона на музиката, а през това време даваше инструкции на останалите. Използваше свирачите, за да усили специалната си магия, докато примамваше демони от гората в сечището. В следващия момент излезе сам от забраната. Призова демоните с музиката си и започна да контролира всяка тяхна крачка, докато не застанаха, както той искаше.

– Кендъл! – извика той, момичето пристъпи напред и засвири. Роджър започна да се отдалечава от ядроните, свирейки все по-тихо, докато не спря съвсем и не остави хипнотизираните демони изцяло под контрола на Кендъл, която пък засвири по-силно и тръгна към тях.

Роджър отиде при Лийша, която чакаше на ръба на забраната.

– Тя наистина е много добра – каза той с гордост. – Демоните я следват като палета и зареждат всичко, което докоснат.

Той беше прав, ядроните се носеха след Кендъл, която стъпваше внимателно из полето. Щом демоните докоснеха стъклото, лумваха сияйни пръски, а издълбаните защити източваха миниатюрна частица от демонската магия и си я присвояваха за други цели.

Ядроните съскаха и драскаха по местата, където са усетили източването. Кендъл се опита да промени мелодията си, за да ги успокои отново, но страхът ѝ си пролича по музиката, защото тя започна да пропуска тонове. Опита се да забърза темпото, за да компенсира, но това само влоши нещата. Демоните тръскаха глави, за да се отърват от опиянението си.

Роджър с бавна стъпка тръгна към нея, навлякъл защитеното си наметало. Имаше достатъчно време да я достигне, преди ядроните наистина да се развилнеят, но Кендъл направи грешна стъпка. Под крака ѝ се строши шише, а стъклата му се врязаха в тънката ѝ кожена подметка. Тя изкрещя и лъкът ѝ простърга по струните.

90