Пустинното копие - Страница 92

Лийша го погледна учудено.

– Няма нищо велико в мен, Роджър. Знаеш го по-добре от всеки.

Но Роджър се изсмя.

– Ти дори не го виждаш! – извика той. – От колибата ти се изливат огромни количества оръжия и защити, а болните и ранените оздравяват само като махнеш с ръка. Единственото, което ми се отдава, е да си свиря на цигулчицата, а дори тогава не мога да спася и един живот. Ти и Защитения сте станали истински великани, докато аз прекарвам месеци наред в обучаване на чираци, които накрая ги бива само да свирят на селски забави и толкова.

– Недей да подценяваш радостта, която ти и твоите чираци сте донесли на едно градче, изложено на такива трудности – каза Лийша.

Роджър сви рамене.

– Не е нещо, което не би могло да се постигне и с буре пиво.

Лийша пое ръцете му в своите.

– Не ставай смешен. Твоята магия е също толкова силна, колкото Арленовата или моята. Самият факт, че ти е толкова трудно да я предадеш на останалите, е още едно доказателство колко необикновен си всъщност.

Тя се засмя тъжно.

– А и колкото и да раста, винаги ще имам майка, която да ме кастри.

* * *

Нощта беше безлунна и там, където Лийша и Роджър вървяха, далеч от сиянието на великозащитата, цареше почти непрогледен мрак. Лийша крачеше с дълга тояга, на чийто край бе вързано шише с химикали, огряващо пътя им със свиреп плам. Шишето и тоягата бяха защитени с непрозрими защити. Ядроните виждаха светлината, но не можеха да намерят източника ѝ, също както не виждаха двамата под защитените им наметала.

– Не разбирам защо не се срещнахме в градчето – промърмори Роджър. – Той може би не усеща студа, но аз – да.

– Някои неща най-добре се казват насаме – отвърна Лийша, – а около него обикновено се събира цяла тълпа.

Защитения ги чакаше на магическата пътека за колибата на Лийша. Грамадният му черен жребец на име Здрачен танцьор носеше цялостна броня с рога и почти не се виждаше в мрака. Защитения беше само по препаска, а татуираната му кожа посрещаше студа на голо.

– Закъсняхте – отбеляза той.

– Проблеми в лечебницата – отвърна Лийша. – Имаше инцидент, докато зареждахме стъкларията. Защо не си носиш наметалото? – попита Лийша с най-небрежния тон, който можа да постигне, въпреки че не можеше да не се почувства обидена, след като беше прекарала толкова много часове в бродиране, а не го бе видяла и веднъж да сложи пелерината, освен онзи път, когато сама му я наметна през раменете, за да види дали му е по мярка.

– В дисагите ми е – отвърна Защитения. – Не се крия от ядрони. Ако искат да ме нападат, нека. Светът няма да спре, ако измрат още няколко.

Завързаха Здрачен танцьор за един кол на двора и влязоха. Лийша извади кибритена клечка от престилката си и запали огън, напълни чайника и го закачи над пламъка.

– Как върви с магическите ти цигулари? – попита Защитения Роджър.

– Страхувам се, че са повече цигулари, отколкото магьосници – отвърна Роджър. – Не са готови.

Защитения се намръщи.

– Патрулите на дърварите ще са по-сигурни, ако има цигулар, който да контролира чувствата на демоните.

– Мога да ходя с тях – каза Роджър. – Наметката ще ме пази.

Защитения поклати глава.

– Трябваш ми, за да ги обучиш.

Роджър изпъшка и хвърли един поглед към Лийша.

– Ще направя каквото мога.

– А Хралупата? – попита Защитения, когато Лийша се присъедини към тях на масата.

– Бързо се разраства – отвърна тя. – Вече имаме двойно повече хора, отколкото бяха преди заразата миналата година, а с всеки изминал ден прииждат нови и нови. Вярно, че планирахме градчето да поема повече хора, но не чак толкова.

Защитения кимна.

– Освен да възложим на дърварите да очистят още земя и да направим нова великозащита.

– И без това ни трябва дървесината – съгласи се Лийша. – Нищо не сме изпращали на херцог Райнбек повече от година.

– Наложи се да построим града наново – отбеляза Защитения.

Лийша сви рамене.

– Може би ти ще искаш да обясниш това на херцога. Пратил е нов вестоносец да те вика на аудиенция. Страхуват се от теб и от плановете ти за Хралупата.

Защитения поклати глава.

– Ник’ви планове нямам, освен да опазя Хралупата от ядроните. Стане ли, изчезвам.

– Ами Великата война срещу демонския род? – попита Роджър. – Ти трябва да поведеш хората.

– По ядроните, момче, аз да не съм ти проклетият Избавител! – изръмжа Защитения. – Не живеем в някаква измислица от пастирския Канон и аз не съм пратен от небето да обединя човечеството. Аз съм просто Арлен Бейлс от Потока на Тибит, едно глупаво момче с повече късмет, отколкото е заслужил, и то най-вече лош.

– Но друг такъв няма! – каза Роджър. – Ако ти не поведеш войната, кой ще го направи?

Защитения сви рамене.

– Т’ва не е мой проблем. Няма да карам никой да воюва. Искам само да знам, че всеки, който е пожелал да се бие, е получил тази възможност. Щом тази канара се отмести, аз се махам от пътя.

– Но защо? – попита Роджър.

– Защото мисли, че не е човек – каза Лийша с отчетлив укор в гласа си. – Мисли си, че е толкова покварен от ядронската магия, че той самият е опасен за нас, колкото и те, макар да няма и едно доказателство за това.

Защитения я изгледа свирепо, но тя му отвърна със същия пог-лед.

– Има доказателство – каза той накрая.

– И какво е то? – попита Лийша с поомекнал, но все още скептичен тон.

Защитения погледна Роджър, който се сви назад под силата на гнева му.

– Всичко, което кажа, да не излиза от тази колиба – предупреди той. – Само да чуя, че в някоя песен или история се загатва дори леко за думите ми...