Пустинното копие - Страница 93

Роджър вдигна ръце.

– Заклевам се в лъчите на слънцето! Нито дума!

Защитения го погледна и накрая кимна. Щом заговори, сведе очи.

– Не ми е... комфортно в забраната.

Роджър се опули, докато Лийша си пое рязко дъх и го задържа, а умът ѝ запрепуска. Накрая тя се насили да издиша. Беше се заклела да намери лек за Защитения или поне подробности за състоянието му и смяташе да спази обещанието си. Той беше спасил живота ѝ, както и този на всички останали в Хралупата. Поне това му дължеше, ако не и повече.

– Какви са симптомите? – попита тя. – Какво се случва, като стъпиш върху защитата?

– Усещам... съпротивление – обясни Защитения. – Сякаш ходя срещу силен вятър. Усещам как защитата се стопля под краката ми, а на мен ми става студено. Като минавам през града, сякаш газя във вода до бедрата. Правя се, че не е така, и май никой не забелязва, но аз знам.

Той се обърна към Лийша с тъжен поглед.

– Забраната иска да ме изхвърли, Лийша, както който и да е демон. Тя знае, че мястото ми вече не е сред хората.

Лийша поклати глава.

– Глупости. Защитата просто изсмуква част от магията, която си поел.

– Не е само това – каза Защитения. – Непрозримите наметала ме замайват, а защитените ножове се стоплят и заострят при допира ми. Страхувам се, че с всеки изминал ден се превръщам все повече в демон.

Лийша извади едно от защитените стъклени шишенца от джоба на престилката си и му го подаде.

– Строши го.

Защитения сви рамене и стисна с всички сили. Беше по-силен от десетима и лесно можеше да счупи стъкло, но шишенцето се опря дори на него.

– Защитено стъкло – отбеляза Защитения, докато разглеждаше стъкленицата. – Е, и? Нали аз те научих на тоя номер.

– Не беше заредено, преди да го докоснеш – каза Лийша.

Очите на Защитения се разшириха.

– Което само доказва, че съм прав.

– Единственото, което доказва, е, че ни трябват още изследвания – каза Лийша. – Вече прерисувах татуировките ти и ги разучих. Мисля, че следващата стъпка е да започнем да експериментираме върху доброволци.

– Какво?! – попитаха Защитения и Роджър едновременно.

– Петното от черностръкови листа остава по кожата за не повече от две седмици – каза Лийша. – Мога да направя контролни опити и да опиша резултатите. Сигурна съм, че бихме могли...

– В никакъв случай – прекъсна я Арлен. – Забранявам.

– Забраняваш ли? – попита Лийша. – Ти да не си Избавителя, че да командориш хората? Нищо не можеш да ми забраниш, Арлен Бейлс от Потока на Тибит.

Той я изгледа гневно и Лийша се замисли дали не беше прекалила. Гърбът му се бе извил като на съскаща котка и билкарката се изплаши за миг, че ще я нападне, но той остана на мястото си. Накрая се укроти.

– Моля те – каза той с омекнал тон. – Не рискувай с това.

– Хората ще те имитират – каза Лийша. – Джона вече рисува по някои с въглен.

– Би спрял, ако му кажа – предположи Защитения.

– Само защото те мисли за Избавителя – отбеляза Роджър и Защитения му отвърна с поглед, който накара цигуларя да потръпне.

– Нищо няма да постигнеш – увери го Лийша. – Въпрос на време е легендите за теб да привлекат насам татуировчик и тогава вече няма да можеш да ги спреш. По-добре да експериментираме сега, докато още имаме контрол над нещата.

– Моля те – повтори Защитения. – Недей да обричаш и други на моята участ.

Лийша го погледна кисело.

– Ти не си обречен.

– Така ли? – попита той и погледна Роджър. – Носиш ли си някоя от камите?

Роджър тръсна китката си и в ръката му се появи нож. Той го завъртя сръчно и тръгна да го подава на Защитения с дръжката напред, но Защитения поклати глава. Стана от масата и отстъпи няколко крачки назад.

– Метни го по мен.

– Какво? – попита Роджър.

– Ножа – поясни Защитения. – Метни го. Право в сърцето ми.

Роджър поклати глава.

– Не.

– Та ти не спираш да замеряш хората с ножове – каза Защитения.

– Това е номер – отвърна Роджър. – Няма да те целя с нож в сърцето, да не си луд? Дори да използваш демонската си бързина, за да се отдръпнеш...

Защитения въздъхна и се обърна към Лийша.

– Тогава ти. Хвърли нещо...

Още не беше довършил изречението, когато Лийша грабна тиган от куката до огнището и го запрати по него.

Но тиганът така и не го уцели. Защитения се превърна в мъгла, желязото мина през него и разнесе тялото му, сякаш беше пушек. Издрънча в отсрещната стена и падна на пода. Лийша ахна, а Роджър се облещи.

На мъглата ѝ трябваха няколко секунди, за да се събере отново и да образува тялото на Защитения. Той вдиша дълбоко, щом стана плътен.

– Упражнявах се – каза той. – Разпръсването е лесно. Все едно да си отпуснеш молекулите и да се разнесеш, както извирането разнася водата на пара. Не го мога през деня, но през нощта става, когато си поискам. По-трудно ми е да се събирам обратно. Понякога се притеснявам, че ще се разнеса прекалено много и просто... вятърът ще ме отнесе.

– Това звучи ужасно – възкликна Роджър.

Защитения кимна.

– Това даже не е най-ужасното. Когато се разнеса, усещам как Ядрото ме дърпа към себе си. Когато наближи утрото, притеглянето става по-... настойчиво.

– Както онзи ден на пътя, в утринната светлина – каза Лийша.

– Кой ден? – попита Роджър, но Лийша почти не го чу, преживявайки отново ужасната заран.

* * *

Три дни след нападението на пътя тялото на Лийша бе оздравяло, но болката не беше отслабнала. Билкарката не можеше да мисли за нищо друго, освен за утробата си и за това, което може би растеше в нея. Имаше чай, който Бруна я беше научила да вари – такъв, който изкарваше семето на мъжа от жената, преди да успее да покълне.