Пустинното копие - Страница 100

К оглавлению

100

От другата страна на огъня Илейн гледаше тъжно към нея. Вдигна ръка, за да ѝ помаха и Рена заплака.

След като пламъците поутихнаха, хората тръгнаха да се разо-тиват – някои към къщата на Меада Богин, която беше приговила бюфет за скърбящите, а други поеха към домовете си. Някои бяха дошли отдалече, а ядроните не се спираха заради погребения.

– Аре, момиче, най-добре да потегляме към къщи – рече Харл и я хвана над лакътя.

– Харл Танър! – извика пастир Харал. – Ще ви помоля за секунда само!

Харл и Рена се обърнаха и видяха пастирът да се приближава, помъкнал Коуби, който вървеше, втренчил очи в краката си.

– Какво пък сега? – промърмори Харл.

– Коуби ми разказа за случилото се снощи – каза пастирът.

– Тъй ли? – попита Харл. – А разказа ли ти как ги фанах с дъщеря ми в нечестива прегръдка под собствените ми защити?

Харал кимна.

– Разказа ми и сега той иска да ти каже нещо. Нали така, Коуби?

Коуби кимна и пристъпи напред, забил поглед в ботушите си.

– Съжалявам за това, което направих. Не исках да опозорявам никого и сега смятам да се оженя за Рена, ако ми позволите.

– Ядрото да ме ’земе, ако го напра’я! – извика Харл, а Коуби пребледня и отстъпи назад.

– Е, Харл, почакай малко – каза пастир Харал.

– Не, ти чакай, пастире! – разбесня се Харл. – Това момче показа непочтителност към мен, към дъщеря ми и към светостта на защитите ми, а ти искаш просто ей така да го ’зема за син? По-добре дървесен демон да ми стане зет!

– Рена е прехвърлила възрастта, когато би трябвало да се омъжи и да си отгледа деца – каза Харал.

– Т’ва не значи, че трябва да я дам на някакъв пиян безделник, само ’щото я е катурнал на бала слама – скастри го Харл. Сграбчи Рена и я завлече към каручката. Рена погледна с копнеж към Коуби.


Четиринайсета глава
КЪМ ВЪНШНИЯ НУЖНИК


333 СЗ ПРОЛЕТ

Рена се взираше назад към пътя, когато фермата изникна на хоризонта.

– Знам те к’во си мислиш, момиче – каза Харл. – Мислиш си, че мо’еш да станеш като неблагодарната ти сестра и да избягаш с онова момче.

Рена не каза нищо, но усети, че бузите ѝ пламнаха, а това бе достатъчно издайническо.

– Ами добре си помисли, преди да го направиш – закани се Харл. – Няма да ти позволя да опозориш семейството ни като Лейни, дето избяга с мъж, ден след като умря жена му. Целият град още говори за това и всичките съдят стария Харл, задето е отгледал такава ядронска курва... И ти си на път да си заслужиш същата репутация – допълни той. – Но тая няма да я бъде повече, момиченце. По-скоро бих надраскал защитите, отколкото да преживея това отново. Само да си си помислила да избягаш, и ще се озовеш във външния кенеф, ако ще да ми се наложи чак до Южен Пост да ходя, за да те събирам.

Рена мерна с поглед малката, разнебитена постройка на двора и кръвта ѝ се смрази. Баща ѝ никога не я бе пъхал там, но няколко пъти го беше причинявал на Илейн и веднъж на Бени. Рена ясно си спомняше писъците им.

Тя си върна малката стаичка на Бени и Люсик, която преди беше делила със сестра си. Премести малкото неща, които имаше, и залости вратата с трепереща ръка.

Легна на леглото и загали Госпожица Драс, любимата ѝ котка, която беше бременна и скоро щеше да се окоти. През това време Рена си мислеше за Коуби, къща в Градски площад и нейни собствени деца. Тези картини я топлеха и успокояваха, но дълго време преди да заспи, тя държа вратата под око.

През следващите няколко дни Рена колкото се може повече избягваше баща си. Не беше трудно. Макар пролетната сеитба да бе приключила, те бяха само двама, а си деляха работа, вършена доскоро от шестима. Само докато нахранеше животните и почистеше загражденията им, на Рена ѝ минаваше половината сутрин, а ѝ оставаше още да дои, стриже и коли. Готвеше по три пъти на ден, кърпеше дрехи, правеше масло и сирене, щавеше кожи, а пред нея оставаха още безброй други задачи. Тя се потопи в работата едва ли не с благодарност заради защитата, която ѝ предлагаше.

Всяка сутрин пристягаше гърдите си, оставяше косата си рошава и лицето оцапано, а имаше и достатъчно работа, която да гони похотливите помисли от ума на Харл. Само проверката на защитите около нивите отнемаше часове. Всяка от тях трябваше да се преглежда обстойно, за да е сигурно, че защитите са чисти, ясни и подредени правилно, така че да се скачат със съседните им без пролуки. Една обикновена курешка или повреда по дървото – и защитата можеше така да изгуби силата си, че да допусне демон, стига той да намери пролуката.

Освен това нивите имаха нужда от плевене, а най-зрелите плодове и зеленчуци трябваше да се оберат за дневното меню или за да се мариноват и консервират. И след всичко винаги имаше какво още да се върши по фермата, я да се поправи, я подостри.

Единственото време, което всъщност прекарваха заедно, беше по време на ядене, а дори тогава почти не си приказваха. Рена внимаваше да не се навежда близо до него, докато сервира и отсервира. По нищо не си личеше Харл да я гледа по по-различен начин, но с течение на дните той ставаше все по-раздразнителен.

– Създателю, как ме боли гърбът! – оплака се той една нощ на вечеря, след като се наведе, за да си сипе още една халба от бурето с Богиново пиво, което Меада им беше дала да си занесат вкъщи след горенето. Рена беше загубила броя на напълнените чаши от тази вечер.

Харл вдиша остро заради болката, щом се опита да се изправи. Залитна и разплиска бирата си. Рена се завтече на мига, хвана го и взе халбата, преди да се разлее. Харл се облегна с цяла тежест на нея, докато тя го дърпаше обратно към стола.

100