Пустинното копие - Страница 99

– Абе май искаше нещо повече – изръмжа Харл, натисна острието на ножа и по гърлото на Коуби се стече капка кръв. – Така ли си мислиш, че стават тея работи? Идваш да боднеш момичето, пък после ще ѝ искаш, така ли?

Коуби отдръпна главата си, колкото можа, а по лицето му се смесиха сълзи и пот.

– Достатъчно! – извика Люсик, сграбчи Харл отстрани за ръката и му отне ножа. Харл се извъртя и се изправи, и двамата се озоваха лице в лице, впили гневни погледи един в друг.

– Ня’аше тъй да приказваш, ако беше твойта дъщеря – каза Харл.

– И така да е – отвърна Люсик, – ня’а да те оставя да убиеш човек пред очите на момчетата ми!

Харл хвърли един поглед назад и видя Кал и Джейс да зяпат втрещени от вратата към къщата, докато Рена плачеше в обятията на Бени. Част от гнева му го напусна и раменете му увиснаха.

– Хубаво – рече той. – Рена, тая нощ ше спиш в мойта стая, че да те държа под око. А ти – той отново насочи ножа си към Коуби, който се скова от страх, – ако още веднъж погледнеш момичето ми, ще ти отрежа топките и ще ги дам на ядроните.

Сграбчи Рена отстрани за ръката и я завлече с гневна стъпка към къщата.

* * *

Рена все още трепереше, когато Харл я метна на леглото. Беше си оправила ризата, но и така изглеждаше печално неподходяща и Рена усети погледа на баща ѝ да шари по нея.

– Така ли правиш, като поканим някого в плевнята? – сопна ѝ се Харл. – Обзалагам се, че половината град ми се смее зад гърба!

– Нищо подобно! – отвърна Рена.

– Тъй ли? Пък аз сега трябва да ти вярвам ли? – надсмя ѝ се Харл. – Видях те как му се перчеше днес полугола. Май не само свинете грухтят в обора, докато вестоносчето е наоколо.

Рена нямаше какво да отговори и подсмърчайки, придърпа одеялото, за да покрие голите си рамене.

– А сега пък си самата срамежливост и искаш да се покриеш, така ли? – попита Харл. – Май е късничко, мен ако питаш.

Той си свали гащеризона, метна го на рамката на леглото, хвана края на одеялото и се приплъзна до нея. Рена изтръпна.

– Стига хленчи и заспивай, момиче – скастри я Харл. – Още една от сестрите ти ни изостави и на двама ни се отваря двойно повече работа отсега нататък.

* * *

Рена се събуди и разбра, че баща ѝ се е сгушил до нея и е преметнал ръка отгоре ѝ. Тя потрепери от погнуса и се измъкна от хватката му. Остави го да хърка и избяга от стаята.

След като си припомни съвета на Бени, откъсна дълга ивица от чаршафа на сламеника си, уви го няколко пъти около гърдите си и ги пристегна здраво. Когато приключи, погледна надолу и въздъхна. Дори така никой нямаше да я помисли за момче.

Бързо се облече, като остави корсета си хлабав, за да скрие извивките си, а косата си върза на чорлав кок.

Момчетата се размърдаха, щом сложи кашата да ври и паниците на масата. До изгрев цялата къща вече се беше оживила и Люсик изпрати момчетата да свършат сутрешната си къщна работа за последен път.

Коуби си беше тръгнал още преди закуска, но Рена предположи, че така и така не е имало смисъл да остава. Макар да не отказваше подслон, Харл не канеше всеки на масата си. Рена съжали, че не можа да се извини за поведението на баща си, пък и за своето. Беше провалила нещата и за двама им.

След сутрешната работа около фермата Харл впрегна каручката и откара всички нагоре през Градски площад до Хълма на Богин за кремацията. Пристигнаха следобед и на хълма вече се бяха събрали доста хора. Почти всички в Потока на Тибит пиеха Богиново пиво и мнозина дойдоха да почетат Фърнан Богин, който щеше да бъде изгорен.

Свещеният дом беше кацнал на върха на хълма, а пастир Харал стоеше отпред и посрещаше сърдечно всеки гост. Той беше едър човек, още ненавършил петдесет, с могъщи ръце, които се подаваха от навитите ръкави на кафявата му роба.

– Баща ти беше добър приятел и добър човек – каза той на Люсик и го стисна в прегръдките си. – На всички ни ще липсва.

Харал посочи голямата порта.

– Влез вътре и седни на предната скамейка до майка си.

Пастирът се усмихна на Рена и поради някаква причина ѝ смиг-на на минаване.

– Май неблагодарницата е излязла от скривалището си – промърмори Харл, докато сядаха на пейката зад Люсик, Бени и момчетата. Рена проследи погледа му и видя най-голямата си сестра Илейн няколко реда по-назад. Тя седеше до Джеф, Норийн Кътър и децата си. Толкова пораснали бяха!

– Дори не си го и помисляй – процеди Харл, хвана я над лакътя и стисна здраво, щом Рена понечи да ги поздрави. Той така и не беше простил на Илейн, че избяга, макар да се бе случило преди почти петнайсет години. Поради тази причина той не познаваше внуците си от нея.

– Тоя куч’син трябва да е голям смелчага, щом е дошъл – промърмори Харл, взирайки се гневно в Джеф. – Още един ядронски крадец, решил, че щом съм му дал подслон, може да избяга с някое от момичетата ми. Пак добре, че ти не свърши омъжена за онзи негодник, сина му.

– Арлен не беше негодник – каза тъжно Рена, припомняйки си как я беше целунал още като бяха деца. Тя от години му се беше възхищавала и за нея беше сбъдната мечта, че ги обещаха един на друг. Рена отказваше да приеме, че са го изядрили, но ако не беше така, тогава защо не идваше за нея?

– К’во викаш, момиче? – попита разсеялият се Харл.

– Нищо – отвърна Рена.

Церемонията продължи с напевните възхвали на Харал за Фърнан Богин, които той отправяше, докато изписваше защити по брезента, увит около тялото на Богин, за да предпази духа му по пътя му към Създателя.

Когато приключи, изнесоха тялото отвън на кладата, която Харал бе направил, и отдадоха последна почит на Фърнан, докато пламъците го поглъщаха. Рена заедно с всички останали зарисува защити във въздуха и се примоли душата му да избяга от този гъмжащ от ядрони свят, докато огънят изгаряше тялото му.