Пустинното копие - Страница 101

101

Рена и Бени често се бяха отзовавали на молбите на Харл да разтрият болния му гръб и Рена, без дори да се замисли, започна да масажира със силни, умели пръсти скованите мускули на баща си.

– А така, момиче – изпъшка баща ѝ, затвори очи и се притисна силно към ръцете ѝ. – Ти винаги си била добрата дъщеря, Рен. Не като сестрите ти, които не ги е грижа за близките им. Не знам как си станала такава, като имаш за пример само тези две предателки.

Рена приключи с обгрижването, но Харл я грабна за кръста и я придърпа към себе си, преди да успее да се измъкне от обхвата му. Той погледна нагоре към нея със сълзи на очи.

– Никога няма да ме изоставиш, момиче, нали така? – попита той.

– Няма, тате – отвърна Рена. – Разбира се, че няма.

Тя го стисна леко и бързо се отдръпна, взе халбата и му наля.

* * *

Рена се събуди от трясъка на нещо по вратата ѝ. Изскочи от леглото и си сложи роклята, но друг звук не се чу. С тиха стъпка отиде до вратата, притисна ухо към нея и чу ниско хриптене.

Вдигна внимателно и открехна вратата. Видя баща си, заспал на пода с повърнато пиво по нощницата му.

– Създателю, дай ми сили – примоли се Рена, когато напои парцал, за да избърше повърнатото по него и пода, а после, къде на гръб, къде с дърпане, завлече баща си до стаята му.

Харл плачеше и се държеше за нея, докато тя го вдигаше с усилия и го оставяше на леглото му.

– Не мо’а и тебе да загубя – не спираше да хленчи той. Рена седеше неудобно на ръба на леглото и го прегръщаше, докато той плачеше, а когато заспа, го пусна. Бързо се върна обратно в стаята си и отново залости вратата.

* * *

На следващата сутрин Рена тъкмо се връщаше от обора с пресни яйца, когато видя, че Харл вади болтове от пантите на вратата ѝ.

– Да не се е счупила вратата? – попита тя със свито сърце.

– Не – изпъшка Харл. – Дървото ми тря’а, за да оправя една дупка в стената на обора. Ня’а значение, и без т’ва не ти тря’а. Тука вече няма женени, дето да си я ползват по предназначение.

Той вдигна вратата и я отнесе в обора, а зад себе си остави ужасената Рена.

През целия ден тя се чувстваше като изплашено животно, а през нощта въобще не можа да заспи, защото всичките ѝ сетива бяха наострени към дебелата завеса, спусната над вратата.

Но нищо не размърда завесата през тази нощ, както и през следващата, и дори през цялата седмица.

* * *

Рена не беше сигурна какво я е събудило. Ядроните бяха изпробвали защитите по-рано вечерта, но шумът вече беше утихнал, след като се бяха отказали, за да търсят по-лесна плячка.

Единствената светлина беше мекото сияние по ръба на завесата от огъня в общата стая, който гореше слабо през нощта. Той хвърляше мъждива светлина върху леглото, но останалата част от малката стая беше окъпана в мрак.

Но Рена веднага разбра, че не е сама. Там беше баща ѝ.

Внимавайки да не помръдне, тя наостри сетивата си в мрака, за да убеди сама себе си, че е само сън, но надушваше смрадта на пиво и пот и чуваше напрегнатото му дишане. Дъските по пода скърцаха, докато той преместваше тежестта си ту на единия крак, ту на другия. Тя продължи да го чака да направи нещо, но той просто стоеше там и я гледаше.

Дали го беше правил и преди? Да се промъкне в стаята ѝ и да я гледа как спи? Мисълта я отврати. Страх я беше дори да помръдне, а очите ѝ се стрелнаха към завесата, но вероятно нямаше да може да избяга оттам. Нужни ѝ бяха четири крачки, за да стигне вратата. Харл можеше да пресече пътя ѝ с една.

Прозорецът беше затворен, ала дори да успееше да вдигне резето на капаците и да ги отвори, преди той да я стигне, навън бе тъмна нощ и демоните дебнеха в мрака.

Времето сякаш забави ход, докато Рена се мъчеше да измисли начин да избяга. Ако побегнеше през двора, можеше и да стигне обора, преди да я хване някой демон. Големият обор беше защитен и не беше свързан с къщата. Стигнеше ли дотам, Харл нямаше да я последва преди съмване, а дотогава може би вече щеше да си е отспал пиянството.

Тичането в нощта противоречеше на всякакъв инстинкт. Беше чисто самоубийство. Но къде иначе би могла да отиде? Беше заклещена в къщата с него до изгрев слънце.

Точно тогава Харл се поразмести и тя затаи дъх. Дойде бавно до леглото ѝ и Рена се вцепени като заек, парализиран от страх. Когато излезе от мрака, Рена видя, че е само по нощница, а възбуденият му член стърчеше под плата. Той се приближи до нея и посегна да погали косата ѝ. Прокара пръсти през нея и ги подуши, а ръката му се спусна отново, за да помилва лицето ѝ.

– Досуш кат’ майка си – промърмори той и плъзна ръката си по-надолу, под врата и ключицата, проследявайки гладката кожа до гърдата ѝ.

Той стисна и Рена изпищя. Госпожица Драс се сепна от сън, изсъска и заби ноктите си в ръката на Харл. Той изкрещя, а ужасът даде сили на Рена и тя го блъсна назад. Пияният Харл се препъна и падна на земята. Рена веднага изхвърча през завесата.

– Веднага да се връщаш тук, момиче! – извика Харл, но тя го пренебрегна и продължи да тича с все сили към задната врата за малкия обор. Той се запрепъва след нея, заплете се в завесата и я откъсна от корниза.

Рена мина през вратата на обора още преди той да се освободи, но от вътрешната страна нямаше резе. Тя грабна едно тежко старо седло, хвърли го по вратата и се затича през огражденията.

– По ядроните, Рена! Какво те е прифанало? – кресна Харл, щом влезе с трясък през вратата. Нададе вик, като се спъна в седлото, и последваха ругатни.

– Момиченце, ще ти ощавя задника, ако не се покажеш! – извика той и тя долови плющене като от камшик. Беше свалил комплект кожени юзди от стената на обора.

101