Пустинното копие - Страница 102

102

Рена не отговори, а остана да клечи зад старата бъчва за дъждовна вода в мрака на празно заграждение. Харл правеше непохватни опити да запали фенер с огнивото. Най-накрая успя да хване фитила и грейна мъждукаща светлина, която хвърли танцуващи сенки из обора.

– Къде си се скрило, момиче? – извика Харл, когато тръгна да претърсва загражденията. – Ще стане по-зле, ако тря’а те вадя насила.

Той отново изплющя с юздите, за да подчертае думите си, и сърцето на Рена подскочи. Отвън демони, привлечени от врявата, се мятаха по защитите с нов плам. Защитна светлина проб-лясваше през пролуките между дъските, придружена от ядронски писъци и пращенето на магията.

С неговото приближаване тя се свиваше като пружина – всеки неин мускул се стягаше все по-здраво и по-здраво, докато Рена не помисли, че ще се пръсне. Той си мърмореше все по-мръсни ругатни и вършееше навред с юздите, подтикван от безсилието си.

Беше само на сантиметри от скривалището ѝ, когато Рена изскочи навън и се затича по-навътре в обора. Стигна задната стена и озовала се в безизходица, се обърна към баща си.

– Не знам к’во те е прифанало, момиче – каза Харл. – Май ше тря’а ти набия малко акъл в главицата.

Този път нямаше накъде да бяга и Рена се обърна и се втурна нагоре по стълбата към сеновала над обора. Опита се да я издърпа след себе си, но Харл нададе вик, хвана най-долното стъпало и го дръп-на така, че за малко не свали Рена заедно със стълбата. Момичето едва успя да се хване за ръба, а стълбата напълно ѝ се изплъзна. Харл закачи фенера и тръгна да се катери към нея, захапал юздите.

В отчаянието си Рена ритна Харл право в лицето. Той падна от стълбата, но подът беше покрит със слама, която до голяма степен омекоти удара. Той сграбчи стълбата, преди Рена да успее да я издърпа, и бързо я изкачи. Дъщеря му го ритна отново, но той улови крака ѝ и я блъсна с всичка сила, с което я просна на земята.

В този момент вече беше на сеновала при нея и тя нямаше къде да бяга. Рена почти се беше изправила, когато юмрукът му се заби в лицето ѝ и зад очите ѝ избухна светлина.

– Сама си го изпроси, момиче – каза Харл и я удари, този път в стомаха. Въздухът експлодира от дробовете ѝ и тя вдиша рязко и болезнено. Той хвана нощницата ѝ с жилестия си юмрук и дръп-на здраво, отпаряйки половината.

– Моля те, татко! – проплака тя. – Не!

– Не ли? – изсмя се той подигравателно. – Откога си почнала да викаш „не“ на момчета на сеновала, момиченце? Не е ли това мястото, където вършиш греховете си? Не е ли това мястото, където позориш семейството си? Ще забодеш всеки пияница, заспал в загражденията, но за собствения ти баща си прекалено добра?

– Не! – извика Рена.

– Ядронски си права, че не – каза Харл, хвана я отзад за врата и натисна лицето ѝ в сламата, докато вдигаше нощницата си със свободната си ръка.

* * *

Когато всичко свърши, Рена лежеше и плачеше в сеното. Туловището на Харл все още я затискаше, но силата му сякаш се беше изпарила. Тя го блъсна и той, без да се съпротивлява, се изтърколи от нея.

Щеше ѝ се да го тласне от сеновала, за да му счупи врата, но от ридания дори не можеше да се изправи. Бузата и устната ѝ пулсираха там, където я бе ударил, а стомахът ѝ пламтеше. Всичко това обаче не можеше и да се сравнява с паренето между краката ѝ. И да беше забелязал доказателството, че досега не е била с мъж, Харл не го показа по никакъв начин.

– Точно така, момиче – рече Харл и я потупа безсилно по рамото. – Не се притесня’ай, а добре си поплачи. На Илейн ѝ помагаше, докато още не беше почнало да ѝ харесва.

Рена се намръщи. На Илейн никога не ѝ бе харесвало, независимо какво казваше той.

– Още веднъж го направи – закани се тя, – и ще кажа на всички от Градски площад какъв си.

Харл се изсмя гръмогласно.

– Никой ня’а ти повярва. Добрите съпруги веднага ще решат, че местната уличница си търси извинение да се докопа до мъжете им, а никоя не би искала това... И освен това – добави той и я хвана за врата с жилестата си ръка, – кажеш ли на някой, момиченце, ще те убия.

* * *

Рена се беше обгърнала с ръце и наблюдаваше залеза от защитената веранда, докато небето се изпълваше с цвят. Неотдавна тя бе прекарвала всяка вечер пред вратата с поглед, вперен на изток, и с мечти за деня, когато Арлен Бейлс ще се завърне от Свободните градове, за да изпълни обещанието си и да я отведе оттук.

Тя все още гледаше пътя всяка вечер, но вече се обръщаше на запад и се молеше да види Коуби Фишър да идва за нея. Дали мислеше все още за нея? Дали бе имал предвид това, което ѝ каза? Ако да, нямаше ли вече да е дошъл?

С всяка изминала нощ надеждата ѝ отмираше все повече, докато от нея не остана само едно мъждукащо пламъче, а накрая просто въглен, заровен в пясъка – топлина, скрита, за да бъде изровена при възможност, но такава можеше въобще да не се появи.

Впрочем всичко, което я задържаше навън дори миг повече, си струваше, дори мечтата да ѝ носеше толкова скръб, колкото и успокоение. Скоро щеше да ѝ се наложи да се прибере вътре и да поднесе вечеря на баща си, а после да шета из къщата под жадния му взор, докато не ѝ каже, че е време за лягане.

Тогава тя покорно щеше да легне в леглото му и да стои мирно, докато той се забавлява. Сети се за Илейн и за всичките години, през които бе търпяла това мъчение, докато Рена е била прекалено малка, за да я разбере. Рена не можеше да си обясни как сестра ѝ е успяла да оцелее след всичко това и да запази разума си, но Илейн и Бени винаги се бяха проявявали като по-силни от нея.

– Стъмва се, момиче – извика Харл. – Идвай и затваряй вратата, преди да те гепнат ядроните.

102