Пустинното копие - Страница 109

109

– Ще ти трябват защитници – рече Ърни, като бутна назад очилата си с телени рамки и стана от мястото си. – И аз идвам.

Илона веднага скочи и го сграбчи за ръката.

– Нищо подобно няма да правиш, Ърнал.

Ърни запремига.

– Все се оплакваш, че не съм достатъчно смел. Сега пък искаш да се скрия точно когато хората имат нужда от помощта ми, така ли?

– Нищо няма да ми докажеш, ако се самоубиеш по тоя начин! – скастри го Илона. – Не си се качвал на кон от години.

– Тя има право, татко – включи се Лийша.

– Ти не се меси – отвърна Ърни. – Може целият град да ти ходи по свирката, но аз все още съм ти баща.

– Няма време за това – рече Защитения. – Идваш или не?

– Не – твърдо заяви Илона.

– Идвам – заяви Ърни, издърпа ръката си от хватката ѝ и последва другите мъже навън.

* * *

– Този глупак! – изкрещя Илона, щом вратата се затръшна.

Всички останали се спогледаха.

– Стойте тук, колкото искате – каза Смит, – аз трябва да се връщам отпред.

Той, Стефни и Джона бързо се изнизаха един след друг и оставиха Лийша сама в стаята с гневната ѝ майка.

– Той ще се оправи, мамо – успокои я Лийша. – Не може да е в по-голяма безопасност, отколкото с Роджър и Защитения.

– Той е крехък човек! – възкликна Илона. – Не може да язди с младите, а и ще умре от студ! Така и не се оправи напълно след миналогодишната зараза!

– Ама, майко – изненада се Лийша, – звучиш, сякаш наистина те е грижа.

– Я да не ми говориш с тоя тон – сопна ѝ се Илона. – Разбира се, че ме е грижа. Той ми е съпруг. Ако знаеше какво е да си омъжена почти трийсет години, нямаше да говориш подобни глупости.

Лийша изпита силно желание и тя да ѝ се сопне, да ѝ се разкрещи за всички ужасни неща, които майка ѝ бе причинявала на баща ѝ, сред които не на последно място бяха и многократните забежки с бащата на Гаред, Стийв, но искреността в гласа на Илона я спря.

– Права си, мамо. Извинявай – рече тя.

Илона примигна.

– Права ли? Да не би да каза току-що, че съм права?

– Да, така беше – усмихна се Лийша.

Илона разтвори обятията си.

– Прегърни ме сега, дете, докато още трае моментът.

Лийша се разсмя и я стисна в прегръдките си.

– Той ще се справи – промълви Лийша заради майка си, колкото и заради себе си.

Илона кимна.

– Права си, разбира се. Може да изглежда като истинско чудовище, но няма демон, който да се изпречи на татуирания ти приятел.

– Ех, и двете да сме прави в една и съща нощ, а пък татко да не е тук, за да види – затюхка се Лийша.

– Никога няма да повярва – съгласи се Илона. Тя докосна очите си с кърпичка, а Лийша се направи, че не я е видяла.

– А това ли е онзи Марик, по който така си падаше преди? – попита Илона. – Онзи, с когото избяга за Анжие?

– Никога не съм си падала по него, майко – увери я Лийша.

Илона ѝ се присмя.

– Тия тъпчиплевелски истории ги разправяй на някой, дето не те познава. Целият град знаеше, че го искаш, въпреки че беше прекалено превзета, за да направиш нещо по въпроса. И защо пък не? Красив е като вълк, че и вестоносец на всичкото отгоре. Всяка жена би видяла, че е истински мъж. Защо, мислиш, Гаред ревнуваше толкова от Марик?

– Гаред ревнуваше от всичко, мамо – каза Лийша.

Илона кимна.

– Същият като баща си е: мъж с прости разбирания, подвластен единствено на страстите си.

Усмивката ѝ издаваше копнеж и Лийша осъзна, че майка ѝ си мисли за първата си любов Стийв, починал миналата година по време на заразата в Хралупата на дърваря, когато защитите не бяха издържали.

– Онзи Марик, който видях, докато бяхме сами на пътя, не беше много по-различен – каза Лийша.

– А ти използва билкарските си номера за да го държиш настрана от себе си – предположи Илона, – вместо да се възползваш от тази идеална възможност да си направиш кефа с някой на същия акъл.

Това си беше направо вярно. Лийша тайно му беше дала специални билки, за да изгуби потентността си и да не може да се възползва от нея по пътя.

– Както ти би направила? – попита Лийша, неспособна да премахне ядната нотка от тона си.

– Да – отвърна Илона, – и защо пък не? Има си причина полите да се вдигат. Жените си имат нужди там долу точно както мъжете. Не се залъгвай, че не е така.

– Знам това, мамо – отвърна Лийша.

– Знаеш го – съгласи се Илона – и пак си връзваш фустите на възел и си мислиш, че като си отказваш сама на себе си, това някак си те прави героиня. Как можеш да лекуваш всяко тяло в Хралупата, а да не разбираш нуждите на своето собствено?

Лийша не отговори. Майка ѝ четеше мислите ѝ и ги представяше по най-разстройващия начин.

– Трябва да отидеш да поговориш с Марик, докато останалите ти ухажори са извън града – посъветва я Илона. – Годините и нещастието така са го очукали, че от тях е излязъл цял герой. Отвън народът не спира да го възпява. Може би пък сега ще ти е пò по вкуса.

– Не знам... – отвърна Лийша.

– О, хайде, върви! – пришпори я Илона. – Занеси му един поднос с храна горе в стаята и си поговори с него. Не е казано, че точно тая вечер трябва да му пуснеш. – тя се усмихна и ѝ смигна. – Макар че ако го направиш, ще си изкараш вечерта много по-добре, отколкото ако се тормозиш за проблеми, които ще си ги има и на сутринта.

Лийша се засмя въпреки нежеланието си и отново прегърна майка си.

* * *

Няколко пъти минаха покрай останки от клане – тела, сами или по много, разкъсани от ядрони, след като нощта е сварила хората без подслон.

Защитения ругаеше касапниците и пришпорваше Здрачен танцьор още по-здраво, без да си прави труда да спира след първата. Тези зад него, дори Гаред и дърварите, нямаха опит в ездата и изоставаха след могъщия жребец, но това не го интересуваше. На пътя имаше бежанци, прогонени от домовете им заради Ахман Джардир, когото Защитения с цялата си глупост бе наричал свой приятел. Сега трябваше да намери и опази колкото се може повече от тях, преди да се спусне нощта.

109