Пустинното копие - Страница 117

117

– Да не е с наднормено тегло? – попита Лийша.

– Моля? – каза Роджър.

– Херцог Райнбек – поясни Лийша. – С наднормено тегло ли е? Пие ли?

– Два пъти „да“ – отвърна Роджър. – Изглежда, сякаш е погълнал цяло буре с бира, а и това не е далеч от истината.

Цяла сутрин Лийша му бе задавала въпроси за херцога, а неуморният ѝ ум не спираше да обмисля диагноза и възможен лек, въпреки че срещата с човека още ѝ предстоеше. Роджър знаеше, че работата ѝ е важна, но вече бяха минали близо десет години, откакто бе живял в двореца. Много от въпросите ѝ подлагаха на изпитание паметта му, а той и представа си нямаше дали отговорите му все още бяха верни.

– Да е имал понякога проблеми с представянето в леглото? – продължи Лийша.

– Че как, по Ядрото, ще знам? – сопна ѝ се Роджър. – Той не беше от тия, дето мърсуват с малки момченца.

Лийша му се начумери и Роджър веднага се засрами.

– Какво те мъчи, Роджър? – попита тя. – Цяла сутрин си разсеян.

– Нищо не ме мъчи – отвърна Роджър.

– Не ме лъжи – рече Лийша. – Никога не те е бивало в това.

– Нали вървим отново по тоя път и мислите ми май все се връщат към миналата година – отговори Роджър.

– Лошите спомени са навсякъде – съгласи се Лийша и извърна очи встрани от пътя. – Все очаквам от гората да изскочат разбойници.

– Няма да посмеят, щом си имаме такава компания – увери я Роджър и кимна към Уонда, която яздеше лек бърз кон пред тях, а големият ѝ лък, снабден с тетива, бе готов в калъфа до седлото ѝ. Тя седеше изправена, нащрек, а очите ѝ гледаха зорко от белязаното ѝ лице.

Зад тях яздеше Гаред върху тежкия си товарен кон, но в близост до гиганта огромното животно изглеждаше с по-нормални размери. Грамадните дръжки на брадвите му се подаваха иззад всяко рамо, можеше да ги грабне на мига. И двамата бяха обучени ловци на демони и Роджър и Лийша нямаха причина да се страхуват от простосмъртни врагове.

Ала дори посред бял ден Защитения им даваше най-голяма сигурност. Той яздеше своя грамаден черен жребец начело на малката колона, като избягваше празните приказки, но самото му присъствие им напомняше без думи, че нищо лошо не би могло да ги сполети, докато той е наблизо.

– Та теб пътят ли те тормози, или това, при което ще ни отведе? – попита Лийша.

Роджър я погледна, изумен от способността ѝ просто да изтръгва мислите от ума му.

– Какво имаш предвид? – попита той, макар да бе съвсем наясно.

– Така и не ми обясни какво се е случило, когато дойде в лечебницата ми миналата година, пребит почти до смърт – каза Лийша. – Също не отиде при стражар, нито пък извести Гилдията на жонгльорите, че си жив, дори след като погребаха майстор Джейкъб.

Роджър често се сещаше за Джейкъб, бившия майстор на Арик, когото Роджър бе чувствал като свой дядо след смъртта на самия Арик. Джейкъб го беше приютил, когато Роджър не бе имал къде да иде, и си бе заложил репутацията, за да помогне кариерата на момчето да потръгне. Старецът плати тежка цена за добрината си, като умря след побой заради престъплението на Роджър.

Роджър се опита да каже нещо, но гласът му изневери и очите му се напълниха със сълзи.

– Тихо, тихо – прошепна Лийша, хвана ръцете му и ги притис-на още по-силно до себе си. – Ще поговорим за това, когато се почувстваш готов.

Той се приведе към нея, вдиша сладкия аромат на косата ѝ и отново се поуспокои.

* * *

Два дни път ги деляха от града, а сега не бяха далеч от мястото на пътя, където Защитения бе намерил Лийша и Роджър, когато той обърна коня си и препусна между дърветата.

Лийша срита своя кон и полетя напред, подбирайки внимателно пътя си между дърветата, докато не застигна Защитения. Пред тях нямаше отъпкана пътека, а още по-малко такава, която да бе достатъчно широка за двама им, и постоянно им се налагаше да се отместват и да залягат, за да избегнат ниските клони. Гаред бе принуден направо да слезе от коня си и да продължи пеш.

– Къде отиваме? – попита Лийша.

– Да ти вземем гримоарите – отвърна Защитения.

– Не каза ли, че са в Анжие? – учуди се Лийша.

– В херцогството, не в града – рече Защитения, ухилен до уши.

Пътеката скоро се разшири и за простото око това би изглеждало като естественото ѝ продължение, но Лийша беше билкарка и познаваше растенията по-добре от всичко останало.

– Ти си го направил – досети се тя. – Отсякъл си дървета и си разширил пътеката, а после си прикрил стореното, така че въобще да не личи, че има такава.

– Държа на уединението си – каза Защитения.

– Сигурно ти е отнело години! – възкликна Лийша.

Защитения поклати глава.

– Има си предимства да си страшно силен. Мога да отсека дърво почти толкова бързо, колкото Гаред, а го изтеглям с по-голяма лекота от конен впряг.

Те следваха тайната пътека навътре в гората, докато не се отклони наляво. Защитения пренебрегна очистения път и сви надясно, гмуркайки се отново сред дърветата. Останалите го последваха и когато най-накрая преминаха през гъстите клони, ахнаха едновременно.

Там, скрита между дърветата, се извисяваше каменна стена, така покрита с бръшлян и мъх, че не я видяха, докато не се оказа точно под носа им.

– Не мога да повярвам, че това просто си стои тук, толкова близо до пътя – удиви се Роджър.

– В гората има стотици такива руини – отвърна Защитения. – Дърветата бързо са си възвърнали териториите след Завръщането. Някои от развалините са обичайни спирки на вестоносците, но други, като тази например, са останали незабелязани векове наред.

Последваха стената до порта, стара и скована от ръжда. Защитения извади ключ от робата си и го вкара в ключалката, след което ключът се завъртя със смазано тракване. Портата се отвори безшумно.

117