Пустинното копие - Страница 118

118

Вътре имаше конюшня, чиято предна част май се беше срутила, но задната част на постройката беше невредима и чиста, с огромна покрита каручка вътре и предостатъчно място за четирите им коня.

– Удивително е, че половината конюшня се е запазила в такова добро състояние през годините, а пък другата не – отбеляза ухилена Лийша, като повдигна малко бръшлян от едната стена и разкри чисто нови защити. Защитения не продума, докато четкаха конете.

Както останалата част от двора, основната къща тънеше в разруха с потънал покрив, който безспорно изглеждаше опасен. Защитения ги поведе покрай гърба на къщата към жилището на прислугата, което все пак би се сторило доста просторно за някой, отгледан в селцата. Сградата беше полусрината като конюшнята, но вратата, през която Защитения ги преведе, беше тежка, масивна и заключена.

Вратата се отвори и разкри обширна стая, стъкмена като работилница. По всяка повърхност лежаха съоръжения за защитаване, запечатани буркани мастило и боя, най-различни незавършени проекти и купчини материали.

До камината имаше малък шкаф. Лийша го отвори и там намери една чаша и една чиния, една паница и една лъжица. До студеното гърне, което висеше над камината, имаше нож, забит в малка дъска за рязане.

– Толкова е студено – прошепна Лийша. – Толкова самотно.

– Даже няма легло – промълви Роджър. – Сигурно спи на пода.

– А си мислех, че аз съм сама, като живея в колибата на Бруна – рече Лийша, – но това...

– Ето тук – каза Защитения и отиде в ъгъла на стаята, където имаше дълга лавица с книги. Това веднага привлече вниманието на Лийша и тя се отправи натам.

– Това ли са гримоарите? – попита тя, без да може да сдържи вълнението в гласа си.

Защитения хвърли един поглед към лавицата и поклати глава.

– Това не е нищо... – отбеляза той. – Обикновени защити и книги, истории и най-основните карти. Тези ще ги откриеш в библиотеката на всеки защитник или вестоносец, който с право се нарича така.

– Тогава къде...? – започна Лийша, но Защитения застана на място, което с нищо не се отличаваше от интериора, и удари здраво с пета в точно определена точка.

Дъската се завъртя и щом единият ѝ край изчезна в кухина в пода, излезе другият, върху който имаше метална халка. Защитения хвана халката и дръпна. Отвори се капак с неравни краища, пълни със стърготини, което го правеше неотличим от дъските наоколо.

Защитения запали фенер и ги поведе надолу по стълбите към просторно мазе. Стените бяха каменни, а помещението – хладно и сухо. Имаше коридор, който водеше към срутената основна къща, но го запречваше огромен каменен блок, стоварил се на това място.

Наоколо беше пълно със защитени оръжия, които лежаха на купчини или висяха по стените. Брадви, копия с различна дължина, алебарди и ножове, като по всичките имаше внимателно издълбани бойни защити. Виждаха се и десетки стрели за арбалети с манивела. Буквално хиляди бяха стрелите за обикновени лъкове, струпани на обемисти купчини.

Имаше и нещо като трофеи – демонски черепи, рога и нокти, изкорубени щитове и счупени копия. Гаред и Уонда зарисуваха защити във въздуха.

– Заповядай – каза Защитения на Уонда и ѝ подаде вързоп стрели, по чиито дървени стволчета и метални върхове се преплитаха изкусни защити. – Тези ще пробият по-надълбоко ядронската кожа, отколкото онези в колчана ти.

Уонда прие подаръка с треперещи ръце. Неспособна да продума, тя само сведе глава и Защитения направи същото.

– Гаред... – рече Защитения, оглеждайки се наоколо, докато гигантът пристъпваше напред. Избра тежко мачете, по чието острие бяха вдълбани стотици миниатюрни защити. – С това можеш да сечеш демонски крайници, като че ли са заблудени увивни растения – увери го той и подаде оръжието на Гаред с дръжката напред. Грамадата падна на колене.

– Ставай – сопна му се Защитения. – Не съм проклетият Избавител!

– Никак не съм те нарекал – промълви Гаред, снижил поглед. – Само знам, че прекарах живота си като себичен глупак, но откакто дойде в Хралупата, аз видях слънцето. Разбрах как се бях оставил на гордостта ми и на... похотта – очите му за секунда се стрелнаха към Лийша – да ме заслепят. Създателя ме е благословил със здрави ръце, за да избивам демони, а не за да взимам каквото ми се иска.

Защитения протегна ръката си и когато Гаред я пое, бе издърпан грубо на крака. Гаред тежеше повече от сто и четирийсет килограма, но Защитения го изтегли, все едно беше дете.

– Може би си видял слънцето, Гаред – рече той, – но това не значи, че аз съм ти го показал. Загубил си баща си точно предния ден. Това би накарало всеки мъж да израсне. Би го накарало да види важните неща в живота.

Той отново му подаде мачетето и Гаред го взе. Острието беше огромно, но в едрите ръце на Гаред не беше повече от кама. Той загледа възхитено изящните символи.

Защитения погледна към Лийша.

– Това – посочи той към няколко лавици в другия край на стаята – са гримоарите.

Лийша веднага тръгна към тях, но той я хвана за рамото.

– Ако те пусна да отидеш при тях, ще те изгубим за следващите десет часа.

Лийша се намръщи, понеже не желаеше нищо друго, освен да си отскубне рамото и да се зарови в тежките томове с кожена подвързия, но потисна порива си. Не си беше у дома. Кимна.

– Ще вземем книгите с нас на тръгване – каза Защитения. – Имам и други копия. Тези си остават за теб.

Роджър погледна Защитения.

– За всички има подаръци, ами аз?

Защитения се усмихна.

– Ще ти намерим нещо.

Той отиде при запречения коридор. Ключовият камък, който се беше срутил от арката, изглеждаше, сякаш тежи стотици килограми, но Защитения го премести с лекота и ги отведе до една масивна, заключена врата, скрита в тъмнината.

118