Пустинното копие - Страница 119

119

Извади друг ключ от робата си, завъртя го в ключалката, отвори и се отдръпна. Запали със свещ грамаден фенер на стойка до вратата и той залумтя, хвърляйки светлината си към големи огледала, разположени прецизно из стаята. Изведнъж огромната зала се изпълни с ярка светлина и посетителите ахнаха едновременно.

Килими, пищни и дебели, изтъкани в избелелите мотиви на отминали времена, покриваха каменния под. Стените бяха окичени с десетки картини на хора и събития, потънали в забвение, с шедьоври в позлатени рамки до огледала с метален обков и лакирани мебели. Наоколо имаше и бъчви за дъждовна вода като съкровищници, пълни до пръсване с древни златни монети, скъпоценни камъни и бижута. Машини с неясна функция лежаха частично разглобени до големи мраморни статуи и бюстове, музикални инструменти и безброй други съкровища. Навсякъде имаше лавици с книги.

– Как е възможно това? – попита Лийша.

– Скъпоценностите не блазнят ядроните – отвърна Защите-ния. – Вестоносците са обрали до шушка леснодостъпните развалини, но има безброй други места, където не са и стъпвали, цели градове, паднали от демоните и погълнати от земята. Опитах се да запазя каквото е оцеляло насред стихиите.

– Ти си по-богат от всички херцози, взети заедно – каза Роджър с възхита.

Защитения сви рамене.

– Нищо от това не ми трябва. Взимай каквото си искаш.

Роджър нададе радостен вик и се разтича из стаята, заравяйки пръсти в купчините монети и бижута, награбвайки статует-ки и древни оръжия. Изсвири мелодия на месингов рог, след което викна, залегна зад счупена статуя и се появи отново с цигулка в ръце. Струните бяха изгнили, но дървото все още бе здраво и лакирано. Той се изсмя и вдигна радостно находката си.

Гаред се огледа наоколо.

– Другата стая пò ми хареса – каза той на Уонда и тя кимна в съгласие.

* * *

Портите на крепостта Анжие бяха затворени.

– През деня? – попита Роджър с почуда. – Обикновено стоят широко отворени за дърварите и каручките им.

Сега той караше каручката от скривалището на Защитения, теглена от коня на Лийша. Билкарката седеше до него пред няколко чанти с книги и други предмети, които скриваха фалшивото дъно на каруцата. Тайникът беше препълнен със защитени оръжия и немалко злато.

– Може би Райнбек е погледнал по-сериозно на красианската зап-лаха, отколкото предполагахме – предположи Лийша.

Още докато приближаваха града бяха видели стражи, въоръжени с арбалети с манивели, които патрулираха по върха на стената, и дърводелци, които дълбаеха цепнатини за стрелите на по-долните нива на стената. Макар до неотдавна портата да бе охранявана от двама стражари, сега бяха неколцина, нащрек и с копия в готовност.

– Историята на Марик май ги е накарала да пощръклеят – съг-ласи се Защитения, – но бас ловя, че тези стражи са там най-вече, за да препречват достъпа до града на хилядите бежанци, а не за да го предпазят от красианско нападение.

– Херцогът не би могъл да откаже подслон на всички тези хора – рече Лийша.

– Защо пък не? – попита Защитения. – Херцог Юкор оставяше просяците в Мливари да спят по незащитените улици всяка нощ.

– Ей, какво търсите тук? – викна един от пазачите, когато наближиха.

Защитения дръпна качулката си още по-ниско и се изтегли зад групичката.

– Идваме от Хралупата на Избавителя – отвърна Роджър. – Аз съм Роджър Полухват, упълномощен жонгльор на Гилдията, а това са моите придружители.

– Полухват ли? – попита единият стражар. – Цигуларят?

– Същият – каза Роджър и вдигна цигулката, вече с чисто нови струни, която Защитения му бе подарил.

– Ходил съм ти веднъж на представление – изсумтя пазачът. – Кои са другите?

– Това е Лийша, билкарка от Хралупата на Избавителя и бив-ша лечителка при госпожа Джизел в Анжие – каза Роджър и посочи Лийша. – Останалите са дървари, които ни пазеха по пътя – Гаред, Уонда и, ъъ... Флин.

Уонда вдиша рязко. Флин Кътър бе името на баща ѝ, който беше загинал в Битката при Хралупата на дърваря преди по-малко от година. Роджър веднага съжали за импровизацията.

– Тоя защо се е покрил така? – попита стражът и посочи с брадичка Защитения.

Роджър се приведе към тях и зашепна:

– За жалост демоните му оставиха сериозни белези. Не обича хората да гледат колко е уродлив.

– Вярно ли е т’ва, дето го разправят? – попита стражът. – В Хралупата убиват ли демони? Говори се, че Избавителя отишъл там и им донесъл древните бойни защити.

Роджър кимна.

– Нашият Гаред е избил десетки.

– Какво не бих дал, за да ми защитят копието, та да избивам демони – възкликна един от стражите.

– Дошли сме да търгуваме – продължи Роджър. – Скоро ще имаш тази възможност.

– Това ли карате? – попита стражът. – Оръжия?

Докато говореше, неколцина пазачи отидоха отзад, за да огледат товара.

– Никакви оръжия – отвърна Роджър, на когото само при мисълта, че могат да открият тайника, му се сви гърлото.

– Май са само тефтери със защити – каза стражар, надниквайки в една от чантите им.

– Мои са – каза Лийша. – Аз съм защитница.

– Нали беше билкарка – отвърна пазачът.

– И двете – заяви Лийша.

Стражът я погледна, после погледна Уонда и поклати глава.

– Жени воини, жени защитници – изсумтя той. – Тия по селата ’сичко ги пускат да правят.

При тези думи Лийша се наежи, но Роджър сложи ръка на рамото ѝ и тя се укроти.

Единият от стражите отиде по-назад при Защитения, възседнал Здрачен танцьор. По-голямата част от великолепната защитена броня на жребеца бе скрита, но гигантското същество се отличаваше само по себе си. Същото важеше и за ездача със спуснатата качулка. Стражът се приближи, опитвайки се да надзърне под нея. Защитения му услужи, като понадигна глава и сноп лъчи достигна мрака под качулката му.

119