Пустинното копие - Страница 120

120

Стражът ахна, запристъпва назад и затича към един от началниците си, който още говореше с Роджър. Прошепна нещо в ухото на лейтенанта, който изцъкли очи.

– Направете път! – кресна лейтенантът на останалите пазачи. – Пуснете ги да минат!

Той им махна да продължават и портата се отвори, давайки им достъп до града.

– Не съм сигурен дали мина добре, или не – каза Роджър.

– Станалото – станало – отвърна Защитения. – Давай да вървим, преди да се е разнесла мълвата.

Те навлязоха в оживените градски улици, направени от дъски, за да препречват пътя на ядроните към защитната мрежа на града. Трябваше да слязат от конете си и да ги поведат за юздите, което доста ги забави, но също така позволи на Защитения буквално да се изпари между конете и зад каручката.

Въпреки всичко пак не минаха незабелязани.

– Следят ни – рече Защитения, след като дъсчената улица се разшири достатъчно, за да мине той от едната страна на каручката. – Един от стражите върви зад нас, откакто сме подминали портата.

Роджър хвърли бегъл поглед назад и мерна униформата на градския страж точно преди да залегне зад сергията на някакъв продавач.

– Какво ще правим? – попита жонгльорът.

– Не можем нищо да направим – отвърна Защитения. – Само казвам.

Роджър добре познаваше заплетените улици на Анжие и ги преведе към целта им по заобиколен път през най-оживените места с надеждата да изгуби опашката. Постоянно извръщаше поглед, като че за да огледа някоя подминаваща жена или стоката на уличен търговец, но стражът винаги беше там, точно в крайчеца на полезрението му.

– Не можем да се въртим до безкрай, Роджър – каза накрая Лийша. – Нека просто да отидем при Джизел, преди да се е стъмнило.

Роджър кимна и обърна каручката право към лечебницата на госпожа Джизел, която бързо се яви пред погледа им. Сградата беше обширна, двуетажна, направена почти изцяло от дърво, както всички постройки в Анжие. От едната ѝ страна имаше малка конюшня за посетители.

* * *

– Госпожице Лийша? – възкликна изненадано момичето, което се грижеше за конюшнята, щом ги видя да спират.

– Да, аз съм, Рони – усмихна се Лийша. – Виж ти, колко си порас-нала! Учиш ли си редовно, след като вече ме няма?

– О, да, госпожице! – отвърна Рони, но очите ѝ вече бяха прехвръкнали към Роджър, а после се отнесоха и към Гаред, където се позастояха. Рони беше обещаваща чирачка, но лесно се разсейваше, особено в присъствието на мъже. Беше на петнайсет, напълно разцъфнала, и ако бе израснала по селцата, досега щеше да е омъжена и да си гледа децата, но жените в Свободните градове се омъжваха по-късно и Лийша благодареше за това.

– Тичай да кажеш на госпожа Джизел, че сме пристигнали – заръча ѝ Лийша. – Нямаше време да ѝ пиша и може и да не намери място за всички ни.

Рони кимна и се затича. Още преди да свършат с изчеткването на конете женски глас извика: „Лийша!“. Лийша се обърна и в същия момент попадна в задушаващата прегръдка на госпожа Джизел, която я притисна към огромните си гърди.

Почти догонила шейсетте, госпожа Джизел все още беше силна и здрава въпреки грамадното тяло под престилката с джобовете. Беше чиракувала при Бруна, точно като Лийша, и повече от двайсет години вече въртеше лечебницата си в Анжие.

– Колко се радвам, че си тук – възкликна Джизел и се отдръпна чак когато доизстиска и последния дъх от крехката фигура на Лийша.

– И аз се радвам – отвърна ѝ Лийша с усмивка.

– Че и младият майстор Роджър! – избумтя Джизел и пое горкия Роджър в също толкова здрава прегръдка. – Май съм ти тройно задължена! Веднъж, че придружи Лийша до дома ѝ, и още два пъти, задето я връщаш!

– Няма защо – промълви Роджър. – И на двете ви дължа повече, отколкото мога да дам.

– Като начало можеш да посвириш на тая твоя цигулка на пациентите довечера – отвърна Джизел.

– Не искаме да те затрудняваме, ако няма място – каза Лийша. – Можем да отседнем в някой хан.

– Ядрото да ме вземе, ако ви пусна! – заяви Джизел. – Всичките оставате при нас, точка по въпроса. Имаме много да си приказваме, а и момичетата ще искат да те видят.

– Благодаря ти – рече Лийша.

– А сега ще ни запознаеш ли с придружителите си? – попита Джизел и се обърна към останалите.

– Не, нека позная – продължи тя, щом Лийша отвори уста. – Да видим дали си ги описала в писмата си както трябва.

Тя огледа Гаред от главата до петите и изви шия назад, за да срещне погледа му.

– Ти трябва да си Гаред Кътър – предположи тя.

Гаред се поклони.

– Да, госпо’о – отвърна той.

– На вид цял мечок, но пък с добри обноски – отбеляза Джизел и плесна едрия бицепс на Гаред. – Ще се спогодим с тебе.

Тя се обърна към Уонда, без дори да трепне при вида на жестоките червени белези по лицето на младата жена.

– А ти трябва да си Уонда? – попита тя.

– Да, госпожо – каза Уонда и се поклони.

– Изглежда, Хралупата е пълна с вежливи гиганти – отбеляза Джизел. Тя съвсем не беше ниска според критериите на Анжие, но въпреки това Уонда се извисяваше над нея. – Добре дошла!

– Благодаря, госпожо – отвърна Уонда.

Джизел се обърна накрая към Защитения, който все още стоеше скрит под качулатата си роба.

– Е, ти май не се нуждаеш от представяне – рече тя. – Дай да те видим тогава.

Широките ръкави на Защитения паднаха до лактите му, когато той посегна да свали качулката си. Очите на Джизел се разшириха леко, когато зърна татуировките му, но тя хвана ръцете му и ги стисна сърдечно, а очите ѝ гледаха право в неговите.

120