Пустинното копие - Страница 121

К оглавлению

121

– Благодаря ти, че си спасил живота на Лийша – каза тя. Преди той да успее да реагира, тя го прегърна топло. Защитения погледна учудено Лийша и неловко отвърна на прегръдката.

– А сега, ако можете да се погрижите за конете, аз бих искала да си поговоря няколко минутки насаме с Лийша – каза тя. Другите кимнаха и Джизел придружи Лийша до лечебницата.

Лийша бе чувствала тази лечебница като свой дом в продължение на няколко години и постройката все още ѝ навяваше топли спомени, но по някакъв начин ѝ изглеждаше по-малка, отколкото преди година.

– Стаята ти е същата, каквато я помниш – рече Джизел, сякаш ѝ прочете мислите. – Кейди и някои от по-големите момичета мрънкат за нея, но мене хич не ме интересува – стаята е твоя, докато сама не я откажеш. Можеш там да спиш, а останалите ще ги сложим на празните легла в отделенията за пациенти. – тя се усмихна широко. – Освен ако не искаш някой от мъжете да сподели стаята ти.

Джизел смигна на Лийша, която се разсмя. Старата госпожа хич не се беше променила и все още ѝ търсеше спътник.

– Няма да се наложи.

– Звучи ми като чиста загуба – отвърна Джизел. – Наистина спомена, че Гаред е красавец, но това си е доста слабо казано, а половината жонгльори и пастири в града си шушукат, че твоят Защитен може да се окаже самия Избавител. Да не забравяме и Роджър, когото всяко момиче би признало за добра партия, а при това добре знаем, че си пада по теб.

– С Роджър сме само приятели, Джизел – каза Лийша, – същото важи и за останалите.

Джизел сви рамене и остави темата.

– Просто се радвам, че си си у дома.

Лийша сложи ръка на рамото ѝ.

– За кратко е. Сега моят дом е Хралупата на Избавителя. Селото прерасна в малък град и в момента се нуждаят от всяка възможна билкарка. Не мога да отсъствам дълго. Никога вече няма да мога.

Джизел въздъхна.

– Достатъчно зле е, че Вика ме напусна заради Хралупата, а сега и ти. Ако това място продължи да ми краде чирачките, направо да продавам лечебницата и там да си завъртя бизнеса.

– Повечко билкарки ще ни дойдат добре – отбеляза Лийша, – но градчето е побрало три пъти повече бежанци, отколкото може да изхрани. Точно сега не е добро място за теб и чирачките ти.

– Но пък е мястото, където ще сме най от полза.

Лийша поклати глава.

– Съвсем скоро можете да очаквате в Анжие цяла вълнӚ бежанци.

Седемнайсета глава
НЕ ИЗОСТАВАЙ В ТАНЦА


333 СЗ ПРОЛЕТ

Отворете в името на херцога! – прогърмя глас скоро след съмване. Изкрещяната заповед бе придружена от силно думкане по вратата на лечебницата, която все още беше залостена от вечерта.

Насядалите на масата за закуска замръзнаха и погледнаха вратата. Чирачките отдавна вече бяха яли и шареха напред-назад, сервирайки закуската на пациентите, а Джизел и останалите се бяха оттеглили на спокойствие в кухнята.

На Роджър му се стори, че всички замълчаха за няколко дълги минути, но реално едва ли бяха минали повече от секунди, когато госпожа Джизел вдигна поглед към всички тях.

– Е – каза тя, избърса уста и се изправи. – Най-добре да се погрижа за това. Всички вие си останете по местата и ометете чиниите. Каквото и да иска херцогът, най-добре ще е да не тръгвате на празен стомах.

Тя оправи роклята си и закрачи към вратата. И секунда не беше минала, откакто стана, а Роджър скочи от мястото си и долепи гръб до стената при вратата, за да подслушва.

– Той къде е?! – избуча силен мъжки глас, когато Джизел отвори.

Роджър клекна и наклони глава, за да надзърне иззад вратата, като подаде навън не повече от око и червен кичур. Над госпожа Джизел се извисяваше висок, едър мъж с ярка, лакирана броня. На гърба си носеше изящно, позлатено копие, а нагръдникът му беше украсен с герб с дървен войник. Роджър веднага разпозна масивната му челюст.

Жонгльорът бързо се обърна към останалите.

– Братът на херцог Райнбек, принц Тамос! – изсъска той и отново надникна с едно око.

– Имаме много пациенти, ваше височество – отвърна Джизел по-скоро смаяно, отколкото с уплах, – ще трябва да обясните по-точно.

– Не си играй с мене, жено! – сгълча я принцът и навря пръста си в лицето на Джизел. – Много добре знаеш...

– Ваше височество, моля ви! – прекъсна го мъжки глас. – Няма нужда от подобно държание!

Появи се мъж, който разпери ръце между тях, за да свали полека ръката с насочения пръст към Джизел. В много отношения този мъж беше точна противоположност на принца – дребен, грозноват, с плешиво теме и изпито лице. Провисналата му черна коса беше дълга и падаше във високата му яка, а рядката му брада не стигаше много над брадичката му. Очилата му с телени рамки бяха кацнали на средата на дългия му нос, а през тях очите му изглеждаха като две малки черни точки.

– Лорд Дженсън, първият министър на херцога – уведоми Роджър останалите.

Тамос погледна министъра, който рязко се отдръпна, като че ли го беше страх да не го ударят. Принцът погледна Джизел, пос-ле дребния човек, но раменете му се отпуснаха и след миг кимна.

– Хубаво, Дженсън, ти си на ход.

– Моите извинения, че ви... пришпорваме, госпожо Джизел – започна първият министър и се поклони, – но искахме да дойдем преди вашият... мм, гост да си е тръгнал.

Той притискаше с ръка към гръдите си кожен калъф за хартия, а с другата побутна очилата си.

– Гост ли? – попита Джизел.

Принц Тамос изръмжа.

– Флин Кътър – отвърна Дженсън.

Джизел го погледна озадачено.

– Ами имам предвид... мм, Защитения – поясни Дженсън.

Изведнъж погледът на Джизел стана непроницаем.

121