Пустинното копие - Страница 125

125

– Разбира се, господин министър – каза Роджър и се поклони дълбоко.

Дженсън кимна.

– Е, желая ви хубав ден – каза той и с принца напуснаха лечебницата.

Лийша се обърна към Роджър.

– Инцидент с бордей, а?

– Цяла гора дървесни демони не е в състояние да ме накара да ти разкажа за това – каза Роджър, – така че въобще не си прави труда.

* * *

На следващата сутрин Лийша видя през прозореца на Джизел отпред да спира карета с широки врати, украсени с печата на Райнбек – дървена корона, надвиснала над обрасъл с бръшлян трон. Принц Тамос придружаваше каретата в пълно бойно снаряжение върху едър кавалерийски кон, а след него маршируваше отряд от елитните му стражи, дървените войници.

– Довели са цяла войска – каза Роджър, като застана до нея и надзърна навън. – Не мога да преценя дали идват, за да ни пазят, или да ни опандизят.

– Че нужно ли е денят да се различава от нощта? – попита Защитения.

– Може би такъв е редът за хората, които херцогът приема на аудиенция – предположи Лийша.

Роджър поклати глава.

– Много пъти съм се возил на тази карета, докато Арик беше глашатай. Никога не се е налагало да ни следва по петите отряд дървени войници само за една обиколка из града.

– Сигурно са изпробвали стрелата през нощта – допусна Лийша – и съответно знаят, че това, което им предлагаме, е истинско.

Защитения сви рамене.

– Да става, каквото ще. Или са тук като наши придружители, или Райнбек ще се сдобие с отряд сакати войници.

Лийша зяпна, но Защитения излезе на двора на Джизел, преди да успее да му отвърне. Останалите го последваха.

Лакеят сложи стълба до каляската и отвори вратата. Тамос ги наблюдаваше от коня си, като кимна леко на Защитения, докато се качваха в каретата. Съвсем скоро затрополиха по дъсчената улица към двореца на Райнбек.

Имението на херцога беше единствената сграда в града, пос-троена изцяло от камък, а това демонстрираше огромно богатство. Както при херцог Юкор от Мливари, крепостта на Райнбек беше самодостатъчно умалено селище в по-голямата крепост на самия град. Открити площи заобикаляха деветметровите външни стени, в които бяха издълбани огромни защити, а улеите им бяха запълнени с ярък лак. Бяха учудващо дълготрайни, въпреки че досега най-много да ги бе изпробвал някой самотен въздушен демон. Ако в защитите на крепостта Анжие имаше пробив и тумби демони нападнеха града, Райнбек можеше просто да си затвори портите и да изчака зората в безопасност, дори целият град около имението му да избухне в пламъци.

Пристигнали вече в двора му, те подминаха частните градини и стадата на херцога наред с десетките сгради за слугите и занаятчиите му, преди да стигнат палата. Отвесните стени на зданието се изкачваха на няколко етажа, а имаха и наблюдателни кули, които стигаха дори още по-високо, отвъд защитната мрежа на крепостта.

Защитите на двореца бяха не само произведения на изкуството, но и на функционалността. Лийша усещаше силата на знаците, докато очите ѝ танцуваха по невидимите нишки, изграждащи мощната мрежа.

– Моля, последвайте ме – каза принц Тамос на Защитения, щом каретата спря пред входа на двореца.

Лийша се мръщеше, докато пристъпваха в палата след принца, чудейки се дали и на срещата ще продължат да я пренебрегват заради Защитения. Той многократно бе заявявал, че не би поел повече отговорност за Хралупата, отколкото Марик пое за райзънските бежанци. Можеше ли да му има доверие, че ще постави нуждите на града пред своите?

Сводът на преддверието се извисяваше над тях, но във величественото помещение нямаше просители. Принцът ги отведе надалеч от тронната зала по коридори, застлани с килими и пок-рити с тапети и маслени картини. Влязоха в приемна с кадифени канапета и запалена мраморна камина.

– Моля, изчакайте тук благоволението на херцога – каза Тамос на Защитения. – Слугите ще ви обслужат, ако имате нужда от нещо.

– Благодаря ви – отвърна Защитения, щом пристигна прис-лужник с поднос, отрупан с напитки и малки сандвичи. Двама дървени войници стояха изпънати пред вратата с копия в готовност.

Доста време мина обаче и отегченият Роджър зажонглира с изпразнените им чаени чаши.

– Колко ще ни накара да чакаме Райнбек според тебе? – попита той, докато крачеше по пода в определен мотив, опитвайки се да държи осакатената си ръка в позиция да улавя и хвърля.

– Достатъчно дълго, за да ни стане ясно, че той командва парада – отвърна Защитения. – Херцозите карат всеки да чака. Колкото по-важни са гостите, толкова по-дълго ги оставя да му броят нишките по килима. Доста отегчителна игричка, но щом ще накара Райнбек да се почувства по-сигурен, няма лошо да го оставим да си я доизиграе.

– Трябваше да си донеса ръкоделието – промърмори Лийша.

– И аз съм оставила доста недовършени гергефи, мила – рече глас зад нея. – Винаги ме е бивало да започвам гоблените, но някак все не успявам да ги завърша.

Лийша се обърна и видя на вратата министър Дженсън да води подръка достопочтена дама, която изглеждаше на около осемдесет.

Роджър се сепна и щом изпусна една от чашите, с които жонглираше, Лийша също трепна. За щастие, чашата отскочи от дебелия килим и не се счупи.

Жената изгледа Роджър по начин, който би накарал Илона да се гордее.

– Виждам, че Арик така и не е стигнал дотам да те научи на обноски.

Лицето на Роджър стана по-червено от косата му.

Жената беше дребна, дори за Анжие – едва метър и петдесет от бялата красианска дантела по ръба на широката ѝ рокля от зелено кадифе до върха на полираната дървена диадема в сребристата ѝ коса, захваната с множество фиби. Точиците по диадемата имаха златен обков, а в тях се мъдреха скъпоценни камъни. Жената беше тънка като вейка, леко прегърбена и се подпираше на ръката на първия министър. Кожата по ръцете, които го стискаха, беше сбръчкана и прозрачна. От кадифената ѝ огърлица висеше изумруд с размерите на бебешко юмруче.

125