Пустинното копие - Страница 126

126

– Позволете да ви представя нейна Светлост лейди Арейн, херцогинята майка, родила негова Светлост херцог Райнбек Трети, покровител на Гористата крепост...

– Да, да – прекъсна го Арейн. – Няма човек, който да не знае титлите на сина ми, а аз по-млада няма да стана, докато ги изреждаш за хиляден път тази седмица, Дженсън.

– Моите извинения, милейди – рече Дженсън и се поклони леко.

Лийша направи реверанс след представянето, а мъжете се пок-лониха. Уонда носеше мъжки панталони и нямаше поли, които да разпери, така че направи неумел жест, който не бе нито едното, нито другото.

– Ако ще се обличаш като мъж, момиче, по-добре се покланяй като такъв – скастри я Арейн, снижила поглед.

Уонда се изчерви и се поклони дълбоко.

Херцогинята майка изсумтя удовлетворено и се обърна към Лийша.

– Дошла съм да те спася от тези отегчителни мъжки работи, мила. – тя погледна към Уонда. – Както и младата дама.

– Моите извинения, ваша Светлост – каза Лийша и отново направи реверанс, – но аз идвам в качеството на говорител на Хралупата на Избавителя и трябва да остана за аудиенцията.

– Глупости – изцъка Арейн. – Как така жена ще е говорител? Подобни безнравствия може и да минават в Мливари, но Анжие държи на верните традиции. Жените не са създадени, за да се занимават с държавни дела.

Херцогинята майка пусна ръката на Дженсън и се хвана за ръката на Лийша, като започна да я придърпва към вратата, макар да се преструваше, че само се подпира.

– Остави мъжете да се занимават с тефтерите и прокламациите си – каза Арейн. – Ние ще си поговорим на по-женски теми.

Лийша леко се учуди от силата на жената. Не беше толкова крехка, колкото си даваше вид. Но въпреки всичко на Лийша ѝ се стори напълно неприемливо да влезе в компанията на куп разглезени жени, с които щяха да си говорят вяло за времето и модата, докато мъжете чертаят бъдещето на Хралупата на Избавителя.

Дженсън се приближи до Лийша, която се противеше на напора на старата дама.

– Няма да е разумно да разстроите херцогинята майка – прошепна той. – По-добре ще е сега да ѝ угодите. Херцогът още доста време няма да приеме останалите, а аз ще ви извикам, когато има нужда от вас.

Лийша погледна неразгадаемото му лице и се намръщи. Не искаше да се противопоставя на владетелското семейство и неохотно се остави да я отведат.

* * *

– Женското крило е насам, мила – каза Арейн и поведе Лийша по дълъг, пищно обзаведен коридор.

Освен в съкровищницата на Защитения, Лийша никога не бе виждала подобно изобилие, каквото откри в двореца на херцога. Бе израснала в семейството на най-богатия мъж в Хралупата на дърваря, но в сравнение с херцогското богатство това на Ърни приличаше повече на остатъците, които се даваха на кучетата след голямо пиршество. Тлъсти килими, изтъкани в ярки цветове, галеха и омекотяваха всяка нейна стъпка, а по стените имаше гоблени и статуи върху мраморни поставки. Таванът беше боядисан в златно и блещукаше на светлината на полилеите.

Райзънски бежанци гладуваха из цялото херцогство, но можеше ли знатното семейство наистина да разбере това, след като бе заобиколено от такъв разкош? Лийша се сети за майка си, която винаги се грижеше първо за собственото си удобство, а за чуждото – само ако някой я гледаше.

Тътрещите се крака на Арейн стъпваха все по-сигурно, докато привидно крехката жена водеше Лийша през необятния палат, както мъж би повел жена на танц. Уонда ги следваше мълчаливо, докато не преминаха накрая през една последна врата, и тогава Арейн се обърна към нея:

– Бъди така добра да затвориш вратата, момичето ми – каза тя.

Уонда се подчини и затвори тежката дъбова врата с тракване.

– Тъй значи, дай да те огледам – каза Арейн и завъртя Лийша, за да я види от всички страни, след като пусна ръката ѝ.

Арейн я огледа от главата до петите, а устната ѝ леко се изви.

– Значи ти си детето чудо, с което Бруна толкова се гордееше. – въобще не звучеше впечатлена. – Колко лета си видяла, момиче? Двайсет и пет?

– Двайсет и осем – отвърна Лийша.

Арейн изсумтя.

– Бруна казваше, че една билкарка не струва и пукнат клат, преди да е навършила петдесет.

– Познавали сте госпожа Бруна, ваша Светлост? – попита изненадано Лийша.

Арейн се изкиска.

– Да съм я познавала ли? Старата вещица извади двама принцове измежду краката ми, така че, да, бих казала, че съм я познавала. Питър дойде преди петдесет години, а тогава Бруна беше почти на толкова, на колкото съм аз сега. Тамос се роди десетилетие по-късно, гигантско бебе, подобно на братята си, но тогава не бях толкова млада, колкото като родих останалите, и се нуждаех от нещо повече от някоя прехвалена акушерка. Тогава Бруна беше прехвърлила осемдесетте и не искаше да напуска Хралупата дори когато изпратих глашатая си да застане на колене и да ѝ се моли. Мрънкаше през цялото време, но все пак дойде и прекара месеци в двореца. Даже по време на престоя си си намери две чирачки, Джизел и Джеса.

– Джеса? – попита Лийша. – Бруна никога не ми споменавала за никаква Джеса.

– Ха! – извика Арейн. – Хич не се учудвам.

Лийша изчака жената да ѝ обясни забележката си, но тя не го направи.

– Само да беше поискала, щях да направя Бруна знатна билкарка – продължи Арейн, – но проклетницата се врътна и се прибра в Хралупата, веднага щом сряза връвта на Тамос. Тези титли нищо не значеха за нея. Беше я грижа само за децата ѝ в Хралупата.

Херцогинята майка погледна Лийша.

– И ти ли се чувстваш така, момиче? Слагаш Хралупата над всичко, дори над дълга си към бръшлянения трон?

126