Пустинното копие - Страница 128

128

– Мислиш, че проблемът е в сина ми? – попита Арейн.

Лийша сви рамене.

– Следващата логична стъпка ще е да прегледам него, ваша Светлост.

Арейн изсумтя.

– Инатливото магаре едва позволява билкарка да му погледне гърлото дори когато се е простудил и едва ли не ще си изкашля вътрешностите. Не вярвам да даде въобще да се доближиш до мъжествеността му... – тя изгледа Лийша от горе до долу и добави кисело: – ... освен ако не искаш да го прегледаш и да си вземеш пробите по старомодния начин.

Лийша се намръщи, а Арейн се разсмя.

– Така си и знаех! – изкиска се тя. – Ще накараме момичето да го направи! Че за какво друго е една млада херцогиня?

* * *

Министър Дженсън остана в приемната, след като херцогинята майка си тръгна заедно с Лийша и Уонда. Извади тънка дъбова кутия, гладко полирана, и я подаде на Роджър.

– Намерихме я в покоите на Арик след уволнението му – рече Дженсън. – Изпратих съобщение до Гилдията на жонгльорите, че е у мен, но вашият майстор така и не си направи труда да си я вземе. Трябва да призная, че това ме смая. Преди да тръгне, Арик си взе всичко, освен перата от матрака, та даже и няколко неща, които не бяха точно негови. Това обаче го беше оставил на масата просто ей така.

Роджър взе кутията и я отвори. Вътре върху зелено кадифе лежеше златен медальон с тежка верижка. Върху него имаше кръстосани релефни копия зад щит с герба на херцог Райнбек – корона, покрита с листа, над обрасъл с бръшлян трон.

Роджър помнеше достатъчно от уроците по глашатайство на Арик, за да разпознае медальона веднага – Знатния анжиерски медал за храброст. Най-високият почетен знак на херцога. Роджър го зяпна удивено. Какво ли бе сторил Арик, за да заслужи такава награда, и защо би я изоставил? Без да се брои символичната ѝ стойност даже, самият медал струваше цяло състояние. В бедния на метали Анжие само верижката би струвала планина от клатове, а пък златото...

– Негова Светлост връчи медала на Арик за храбростта при опустошението на Речен мост – каза Дженсън, сякаш му бе прочел мислите. – Щеше да е достатъчно само себе си да бе спасил, а после да докладва на херцога за падането на града, но той се бе изправил срещу ядроните и бе спасил и теб, момче на не повече от три лета, което не би могло да тича или да се скрие самӝ...

Той поклати глава.

Роджър се почувства, сякаш министърът го бе зашлевил.

– Нямам никаква представа защо би оставил това – каза той глухо, преглъщайки буцата в гърлото си. – Благодаря ви, че сте го запазили.

Затвори кутията и я пъхна в многоцветната си торба, която носеше през рамо.

– Е – каза Дженсън, когато стана ясно, че Роджър няма какво повече да каже. Погледна Защитения. – Ако сте готов, господин Флин, негова Светлост ще приеме вашата делегация.

– Но Лийша... – започна Роджър.

Министърът сви устни.

– Негова височайша Светлост не желае да приема жени в тронната си зала – каза Дженсън. – Уверявам ви, че госпожица Лийша е в добри ръце с херцогинята майка и нейните придворни дами. Можете да ѝ разкажете за срещата, след като негова Светлост ви отпрати.

Защитения се намръщи и пресрещна погледа на министъра. Дребният човечец сякаш се вцепени от страх под взора на тези сурови очи, но не се отметна от думите си. Погледът му се насочи към стражите пред вратата.

– Добре тогава – каза накрая Защитения. – Моля, заведете ни.

Дженсън прикри въздишката си на облекчение и се поклони.

– Насам, моля.

* * *

Херцог Райнбек бе висок за анжиерските стандарти, но все пак беше по-нисък от повечето народ в Хралупата на Избавителя. Беше едър, попрехвърлил петдесетте, а мускулите от младостта му се бяха превърнали в тлъстини. Лекьосаният му със сос жакет беше изумруденозелен, а гамашите му кафяви, като и двете бяха от превъзходна красианска коприна. Носеше лакираната дървена корона на Анжие върху напомадената си кестенява, прошарена коса, но пръстите и вратът му бяха обсипани с пръстени и огърлици от мливарийско злато.

Отдясно на херцога, на по-ниско стъпало на подиума седеше брат му, престолонаследникът принц Микаел. Почти на годините на херцога, но малко по-як, принц Микаел беше облечен в равна по качество премяна, а косата му бе захваната със златна диадема. От лявата страна на херцога седеше Напътственик Питър, вторият по възраст брат на Райнбек. Напътственикът беше по-дебел дори от Райнбек въпреки аскетизма, за който намекваха обикновената му кафява роба и обръсната му глава. За разлика от грубата материя, която надяваха повечето пастири, робата на Напътственика беше от качествена вълна, вързана с колан от жълта коприна.

Принц Тамос стоеше прав на дъното на подиума със своя нагръдник с лакирани защити и наколенници. Държеше копието си в готовност като дървените войници пред вратата, въпреки че Роджър и останалите бяха претърсени, а оръжията им отнети още на вратата на тронната зала. Но и така Роджър се чувстваше напълно в безопасност, като че беше в Хралупата на Избавителя посред бял ден, просто защото до него бяха Защитения и Гаред.

– Негова височайша Светлост херцог Райнбек Трети – обяви Дженсън, – покровител на Гористата крепост, наследник на Дървената корона и владетел на цял Анжие.

Роджър падна на едно коляно и Гаред го последва. Защитения обаче само се поклони.

– Падай на коляно пред херцога – изръмжа Тамос и посочи Защитения с копието си.

Защитения поклати глава.

– Не искам да показвам неуважение, ваша Светлост, но аз не съм анжиерски гражданин.

– Какви са тези глупости? – поиска да узнае принц Микаел. – Ти си Флин Кътър от Хралупата на дърваря, роден и отраснал като анжиерец. Да не искаш да кажеш, че Хралупата вече не се счита за част от херцогството?

128