Пустинното копие - Страница 129

129

Тамос стисна по-здраво копието и го насочи към тях. Роджър преглътна тежко, надявайки се, че Защитения знае какво прави.

Защитения сякаш не забелязваше заплахата. Той отново пок-лати глава.

– Нищо подобно не искам да кажа, ваша Светлост. Флин Кътър беше само име, което получих пред портите на града, за да се придвижим по-бързо. Извинявам се за заблудата.

Той отново се поклони.

Дженсън, който се беше оттеглил на малко бюро до подиума, се зае бясно да пише.

– Акцентът ви е мливарийски – каза Напътственик Питър. – Да не би пък да сте поданик на Юкор?

– Прекарал съм доста време в крепостта Мливари, но и мливариец не съм – отвърна Защитения.

– Казвай тогава името и родината си! – заповяда Тамос.

– Името ми си е мое – отвърна Защитения – и никой град не наричам родина.

– Как смееш?! – изсъска Тамос и тръгна напред с копието си.

Защитения му отвърна със смаяния поглед, който един мъж би отправил към размахало юмруци момченце. Роджър затаи дъх.

– Достатъчно! – извика Райнбек. – Тамос, спри се!

Принц Тамос се намръщи, но изпълни заповедта и се върна в основата на подиума, приковал яростен поглед в Защитения.

– Запазете си тайните засега – каза Райнбек и вдигна ръка, за да спре всякакви други въпроси. Принц Микаел изгледа гневно брат си, но си замълча.

– Теб обаче те помня – каза Райнбек на Роджър, очевидно с надеждата да премахне част от напрежението в залата. – Роджър Ин, келемето на Арик Сладкогласни, който бе сбъркал бордея ми с ясла.

Той се засмя.

– Майстора ти го наричаха Сладкогласни, защото от гласа му на жените им ставаше сладко между краката. Чиракът догони ли майстора?

– Музиката ми омайва само ядроните, ваше величество – отвърна Роджър с поклон и изкара една изкуствена усмивка, скривайки яростта си зад непроницаемата маска на жонгльора.

Райнбек се засмя и се плесна по коляното.

– Все едно ядрон би се поддал, като че ли е някоя куха уличница! Имаш чувството за хумор на Арик, признавам ти го!

Лорд Дженсън прочисти гърлото си.

– А? – попита Райнбек и се обърна към секретаря си.

– Вестоносците, минали през Хралупата, твърдят, че младият господин Ин наистина може да омайва ядрони с музиката си, ваша Светлост.

Херцогът се опули.

– Честно ли?

Дженсън кимна. Райнбек се изкашля, за да прикрие изненадата си, после се обърна отново към тях и погледна Гаред.

– А ти си капитан Гаред от дърварите, така ли? – попита той.

– Ъъ, просто Гаред, вашо пре’зходителс’во – запелтечи Гаред. – Водя дърварите, така си е, но ник’ъв капитан не съм. Само дет’ ме бива с брадвата.

– Не се подценявай, момче – скастри го Райнбек. – Никой не хвали човека, който сам не го прави. Ако и половината от това, което чувам, е вярно, може би дори аз ще ти възложа задача.

Гаред понечи да отговори, ала беше ясно, че няма представа какъв е правилният отговор, затова просто се поклони, но толкова дълбоко, че Роджър се уплаши да не би брадичката му да удари пода.

* * *

Лийша отпи от чая си, а очите ѝ се стрелнаха над ръба към херцогинята майка, която ѝ отговори с поглед, пълен с подобна мълчалива прямота. Преди да се изпарят, прислужничките на Арейн бяха оставили чаен сервиз от излъскано сребро на масата между тях заедно с купчина сладкиши и тънки сандвичи. До подноса имаше сребърен звънец, за да ги повикат при нужда.

Уонда седеше сковано, сякаш искаше да изчезне за херцогинята майка, както пред ядроните, щом сложеше непрозримото си наметало. Гледаше с копнеж към подноса със сандвичите, но изглеждаше ужасена от мисълта да си вземе, за да не би да привлече вниманието към себе си.

Херцогинята майка се обърна към нея.

– Момиче, ако ще се обличаш като мъж и ще носиш копие, спри да се държиш като някоя плаха дебютантка, чийто първи ухажор е дошъл в двореца. Яж. Тези сандвичи не са ги струпали там за украса.

– Съжаля’м, вашо пре’зходителс’во – рече Уонда и се поклони неловко. Взе шепа от хапките и ги набута в устата си, пренебрегвайки както салфетката, така и чинията. Арейн погледна отчаяно, но изглеждаше по-скоро слисана, отколкото отблъсната.

Херцогинята майка се обърна към Лийша.

– А колкото до теб, виждам въпросите, изписани по лицето ти, така че защо направо не ги зададеш? По-млада няма да стана, докато чакаме.

– Аз просто съм... изненадана, ваша Светлост – каза Лийша. – Не сте това, което очаквах.

Арейн се разсмя.

– Заради кое? Ролята на крехка старица, която изиграх пред мъжете ли? Създателю, момиче, Бруна каза, че си схватлива, но щом не си разбрала това, аз ще си запазя съмненията.

– Мога да ви уверя, че втори път няма да се заблудя – каза Лийша, – но признавам, не разбрах защо въобще ви е нужен този номер. Бруна никога не се правеше...

– Че едвам крета ли? – попита Арейн с усмивка, избра си изтънчен сандвич от подноса, потопи го плавно в чая си и го изяде на две бързи хапки. Уонда се опита да ѝ подражава, но задържа прекалено дълго сандвича си в чая и половината от него потъна в чашата. Арейн изсумтя, когато момичето гаврътна чая заедно със сандвича на една глътка.

– Както кажете, ваша Светлост – отвърна Лийша.

Херцогинята майка погледна Лийша изпод вежди по своя обвинителен начин. Това напомни на Лийша на погледа на Дженсън и тя се зачуди дали първият министър не го е прихванал покрай старата дама.

– Нужен е – каза Арейн, – защото мъжете стават твърди като дърво около умни жени, а край глупачките омекват като каша. Поживей още няколко десетилетия и ще разбереш какво имам предвид.

129